— Какво става, Райст? — попита Карамон. — Защо си с Черната роба? И гласът ти…
— Пази си силите, братле — посъветва го магьосникът.
Двамата потънаха в гората. Неумрелите елфи ги гледаха с омраза измежду дърветата и в очните им кухини проблясваше ненавистта на неживите към живите. Но никой не посмя да нападне черния магьосник. Раната на Карамон започна силно да кърви и той се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Обзе го неясно усещане, че силата, която губеше, се преливаше в черната му сянка. Танис тръгна из гората да търси Стърм. Намери го да се бие с група призрачни елфи.
— Това е сън! — изкрещя на рицаря, който нападаше и разсичаше съществата. Всеки път, когато пробождаше някое от тях, то изчезваше за миг и се появяваше отново.
Полуелфът извади меча си и се втурна да му помогне.
— Да бе! — изрева от болка рицарят, защото една стрела прониза рамото му. Ризницата го предпази донякъде, но раната кървеше обилно. — Това на сън ли ти прилича? — той извади окървавената стрела.
Танис застана пред него да го пази, докато Стърм спре кръвоизлива.
— Райстлин каза…
— Райстлин! Ха! Погледна робата му!
— Но ти си тук! В Силванести! — възпротиви се обърканият Танис. Имаше странното усещане, че спори със самия себе си. — А Алхана каза, че си при Северната стена!
— Сигурно са ме изпратили, за да ти помогна — сви рамене рицарят.
„Добре. Това е само сън — каза си Танис. — Ей сега ще се събудя.“
Но нищо не се промени. Стърм сигурно беше прав, а Райстлин ги бе излъгал. Точно както ги излъга преди да влязат в гората.
Но защо? Какво целеше?. Изведнъж разбра — драконовото кълбо!
— Трябва да стигнем до кулата преди Райстлин! — изкрещя на Стърм. — Знам какво иска!
От този миг нататък Танис имаше чувството, че трябва да се сражават за всеки сантиметър от пътя. От време на време успяваха да отблъснат войските от неживи, но веднага ги връхлитаха нови и нови пълчища. Изгубиха всякаква представа за време. В един миг слънчевите лъчи пробиваха призрачната мъгла, в следващия сенките на нощта се спускаха като драконови криле.
И тогава, тъкмо преди да се спусне непрогледният мрак, видяха ослепително бялата мраморна Кула. Тя се издигаше към небесата като мъртвешки пръст от гроб. Те се затичаха към нея. Въпреки че бяха смъртно уморени, нямаха никакво намерение да останат в зловещата гора след падането на нощта.
Елфите забелязаха, че плячката им се изплъзва, нададоха див писък и се втурнаха след тях.
Стърм тичаше пръв и избиваше неумрелите, които се опитваха да им препречат пътя. Танис вече беше съвсем близо до кулата, когато усети, че около крака му се увива някакъв корен, спъна се и падна. Опита да се освободи, но коренът го държеше здраво. В този момент към него се приближи един елф с гротескно изкривено лице и вдигна копието си да го прониже. Изведнъж очите му се разшириха, безчувствените пръсти изпуснаха оръжието и един меч прониза полупрозрачното му тяло.
Елфът изпищя и изчезна.
Танис погледна нагоре да види спасителя си — някакъв странен воин, който му беше много познат Но когато свали шлема си и чифт нежни кафяви очи го погледнаха полуелфът направо онемя!
— Китиара! — промълви невярващо. — Ти! Тук! Как? Защо?
— Дочух, че се нуждаеш от помощ — усмихна се чаровно Кит. — Явно е истина. — Тя протегна ръка и Танис я сграбчи, все още невярващ. — Кой е този там? Стърм? Чудесно! Както в добрите стари времена! Е, отиваме ли в Кулата? — попита Китиара и се разсмя на изумената му физиономия.
Ривъруайнд се сражаваше сам с легиони неумрели. Вече усещаше, че няма да издържи дълго. Тогава чу познати гласове.
Вдигна очи и видя мъжете от племето си! Нададе радостен вик, но той замря на устните му, когато забеляза насочените към него лъкове.
— Недейте! Не ме ли познахте? Аз…
Вместо отговор, мъжете го обстреляха със стрели, които се забиваха в тялото му.
— Ти донесе синия кристал! И заради теб селото ни бе унищожено!
— Не съм искал това да се случи — прошепна варваринът и се свлече на земята. — Не знаех. Простете ми.
Тика се сражаваше с елфите и си пробиваше път към Кулата, но с ужас забеляза, че те се превърнаха в драконяни! Гущерските им очи светеха в червено, а продълговатите им езици облизваха мечовете. Обзе я паника и започна да отстъпва, но се блъсна в Стърм. Рицарят изръмжа ядосано и й изкрещя да се маха от пътя му. Тя се отдръпна и налетя на Флинт, който също я отблъсна.