— Дракус Тсаро, дегниях! — промълви на соламнийски Стърм.
Огромен зелен дракон изпълваше края на коридора. Казваше се Циан Отровена кръв и беше един от най-големите дракони в Крин. Само Великата Червена бе по-голяма от него. Той провря глава през вратата и закри ослепителната зелена светлина. Надуши стомана, човешка плът и елфска кръв и впери огнените си очи в групичката. Неспособни да помръднат, четирима стояха и гледаха с ужас как драконът преминава през мраморната стена като през хартия. Оръжията изпаднаха от безжизнените им ръце и те разбраха, че ще умрат. Но докато драконът се приближаваше към тях, от някаква невидима врата излезе тъмна фигура и застана с лице към тях.
— Райстлин! — извика Стърм. — Заклевам се във всички богове, че ще платиш за живота на брат си!
Рицарят се отърси от вцепенението, взе меча си и забравил за дракона, скочи към магьосника. Райстлин го изгледа студено.
— Добре, убий ме, но така обричаш себе си и останалите на смърт, защото единствено моята магия може да победи Циан!
— Стърм, недей! — Сърцето на Танис преливаше от ненавист, но магьосникът беше прав. Усещаше могъществото, което излъчваше черната му роба. — Няма да оцелеем без неговата помощ!
— Не! Вече казах — не искам такава закрила. Сбогом, Танис.
И преди някой да успее да го спре, се насочи към Циан. Огромният дракон разклати глава, предвкусвайки първото предизвикателство, откакто беше завладял Силванести.
— Направи нещо! — извика Танис на Райстлин.
— Не мога. Рицарят е застанал на пътя ми. Каквото и заклинание да изрека, то ще убие и него.
— Стърм, махни се! — изкрещя умоляващо Танис. Рицарят се поколеба, но не заради приятеля си, а защото чу ясния звук на тромпет — студен като въздуха в ледените планини на неговата родина. Чист и кристален, той се издигна над мрака, смъртта и отчаянието и прониза сърцето му.
Стърм отвърна с радостен боен вик. Вдигна меча си — този на неговия баща, — върху чието древно острие бяха гравирани символите на Ордена на Розата. Лъчите на сребърната луна които проникваха през един счупен прозорец, се отразиха в него и ослепително бялата светлина разпръсна зловещия зеленикав въздух.
Изведнъж гласът му се пречупи, защото тонът на призива се бе променил. Вече не беше сладък и чист, а фалшив, рязък и пронизителен.
„Не! — помисли си ужасен рицарят, докато вървеше към дракона. — Това са роговете на врага! Подмамиха ме в капан!“ Иззад Циан наизлизаха драконяни, които се присмиваха на лековерието му.
Стърм стисна меча с потна ръка. Драконът се извисяваше пред него огромен, непобедим, заобиколен от войските си. Стомахът му се сви, кожата му настръхна и се покри с капчици пот. Роговете прозвучаха за трети път — страшни и зли. За него всичко свърши — чакаше го безславна смърт. Той се огледа трескаво за Танис, но не можа да го открие. В отчаянието си повтори девиза на рицарите: „Моята чест е моят живот“, но думите отекнаха в ушите му кухи и безсмислени. Той не беше рицар! Живееше с една лъжа. Ръката му потрепери и се отпусна, мечът падна на пода и Стърм зарида като дете, скрил глава от кошмара пред себе си.
Циан отне живота му с един замах, прониза тялото му с блестящия си нокът и го вдигна. След това го хвърли на пода и драконяните се нахвърлиха върху него, за да го разкъсат на парчета. Но една сребриста фигура застана до Стърм, взе меча и го вдигна.
— Докоснете го и сте мъртви!
— Лорана! — изкрещя Танис и се втурна към нея. Точно когато я приближи, чу Китиара, която го викаше. Извърна се и я видя да се бие с четирима драконяни. Полуелфът за миг се поколеба какво да направи и това се оказа фатално — Лорана падна върху Стърм, пронизана от мечовете на драконяните.
— Лорана! Не! — Той не можеше да повярва на очите си. Понечи да отиде при нея, но Китиара отново го извика. Обърна се и видя как тя изчезва под вражеските тела.
Полуелфът изстена и почувства как потъва във водовъртежа на лудостта. Закопня за смъртта, която щеше да сложи край на тази болка. Стисна меча на Кит-Канан и се втурна към драна с едничката мисъл — да убие или да бъде убит. Но Райстлин застана между него и дракона като черен обелиск. Танис падна и разбра, че смъртта е съвсем близо. Стисна малкия златен пръстен и затвори очи в очакване. Вместо това чу странни и могъщи магически думи. Магьосникът и драконът се бяха изправили един срещу друг, но на него вече му беше безразлично. Той остана глух за звуците, глух за живота и смъртта.
Единственото реално нещо бе златният пръстен в дланта му. Стисна го силно и усети как златните листенца се забиват в кожата му. Колкото по-силно го стискаше, толкова по-дълбоко те се забиваха в плътта му. Болка… истинска болка… Аз сънувам!