— Татко, недей! — умоляваше го Алхана и галеше сбръчканото му лице. — Трябва да си починеш. Кошмарът свърши и Силванести е в безопасност.
Карамон вдигна Лорак със силните си ръце и го отнесе в покоите му. Алхана крачеше до него, без да изпуска ръката на баща си.
Безопасност, помисли си Танис и погледна през прозорците.
Неумрелите елфи вече не бродеха из горите, но уродливите същества, които Лорак беше създал в съня си, все още живееха.
Ако в тази мрачна гора се заселят тези зли същества, кошмарът на Лорак наистина щеше да стане реалност. Тогава полуелфът се сети за останалите от групата. Дали са останали живи или са загинали, приемайки кошмара за реалност?
Сърцето му се сви и той разбра, че отново ще се наложи Да влезе в тази страшна гора, за да ги потърси. Но в този момент Тика влезе в залата на Кулата.
— Аз го убих! Убих Флинт! — разплака се тя. Скръбта и Ужасът й бяха безмерни. — Без да искам, кълна се! Карамон влезе в залата и Тика се обърна и към него.
— Убих Флинт, Карамон! Не се приближавай до мен!
— Шшт! — успокои я воинът и я прегърна нежно. — Това е било само сън. Джуджето изобщо не е било тук. — Той погали червеникавите й къдрици, целуна я и я притисна към себе си. След малко хлипането й заглъхна. — Танис… — Златна Луна протегна ръце и го прегърна.
Полуелфът видя скръбното й изражение и хвърли въпросителен поглед към Ривъруайнд. Но варваринът само поклати глава.
Танис си помисли, че всеки от тях навярно е изживявал някакъв собствен кошмар и внезапно се сети за Китиара! Та тя беше съвсем истинска! Също като умиращата Лорана! Той затвори очи и сведе глава върху рамото на Златна Луна. А Ривъруайнд прегърна и двамата. Тяхната любов му вдъхна надежда. Ужасът от съня започна да избледнява.
Тогава му хрумна една страшна мисъл. Кошмарът на Лорак се бе превърнал в реалност. Щеше ли това да се случи и с техните кошмари?
Магьосникът се закашля, хвана се за гърдите и се свлече до трона на Лорак. Карамон го погледна с тревога, но Райстлин се направи, че не го вижда, уви се в робата си и затвори очи от изтощение.
Воинът въздъхна, притисна Тика още по-близо до себе си и телата им се очертаха в бледата светлина на двете луни.
„Всички се нуждаем от сън. Но дали някога ще можем да заспим?“ — помисли си тъжно Танис.
12.
Споделени видения.
Смъртта на Лорак.
Приятелите налягаха по каменния под на Звездната кула, като гледаха да са близо един до друг. Накрая заспаха. В този момент, но далеч от тях, в студени и враждебни земи, се събудиха други.
Първа скочи Лорана. Току-що бе сънувала нещо ужасно и в първия момент не осъзна къде се намира. От устните и се отрони една-единствена дума — „Силванести!“. Флинт се събуди, облян в студена пот, и се успокои едва когато установи, че пръстите му все още го слушат, а болката в краката не е по-силна от обичайната.
Стърм също сънува кошмар. Разтрепери се и дълго не можа да си поеме дъх, като се увиваше все по-плътно в завивките. Тогава чу някакъв шум до палатката си, скочи, грабна меча и дръпна рязко завесата.
— Ох! — извика Лорана, стресната от вида му.
— Извинявай. Не исках… Какво става? — Той се разтревожи, като видя, че тя едва крепи свещта в треперещата си ръка, и я придърпа на топло в палатката.
— Знам… знам, че е глупаво, но сънувах нещо ужасно и не мога да заспя. Беше толкова истинско… И теб те имаше… Нямаше да дойда, но те чух да викаш…
— Била ли си някога в Силванести? — прекъсна я внезапно Стърм.
Лорана се втренчи в него.
— Защо питаш? Освен ако… и ти като мен не си сънувал Силванести!
Стърм се уви плътно в наметката си и кимна.
— Аз… — започна той, но отвън отново се чу шум. Този път рицарят само вдигна завесата и подвикна уморено: — Влизай, Флинт.
Джуджето се вмъкна вътре, но очевидно се притесни, че заварва Лорана и започна да пристъпва от крак на крак.
— Знаем. Сънувал си. Силванести ли беше? — усмихна му се Лорана.
Флинт се изкашля и прокара длан по лицето си.