— Явно не съм единственият… — Той ги изгледа изпод рошавите си вежди. — Предполагам, че… ще ми кажете какво сте сънували?
— Не! — бързо отвърна Стърм, пребледнял като мъртвец. — Не искам да говоря за това. Никога!
— Аз също — добави тихо Лорана.
— Е, добре — заяви мрачно Флинт, — защото и на мен не ми е до приказки. Беше толкова истинско, че очаквах да намеря и двама ви…
Джуджето внезапно млъкна. Завесата рязко се отвори и Таселхоф влетя развълнуван в палатката.
— За някакъв сън ли говорехте? Аз никога не сънувам, или поне не си спомням. Кендерите почти не сънуват. Е, предполагам, че понякога го правят. Даже животните сънуват, но… — Той видя погледа на Флинт и побърза да се върне на темата. — Добре, де! Сънувах нещо фантастично! Дърветата плачеха с кървави сълзи. Ужасни елфи — нито мъртви, нито живи — избираха всички нас един по един! Райстлин беше в черна роба! Това бе най-невероятното! Стърм, и ти беше там! И Лорана, и Флинт. И всички умряха! Е, почти всички. Райстлин не умря. Имаше и един зелен дракон…
Таселхоф млъкна. Какво им ставаше на тия негови приятели? Бяха бледи като мъртъвци и го гледаха странно.
— З-зелен дракон — заекна той. — Райстлин носеше черна роба, това казах ли го? В-всъщност доста му отиваше. С червената изглежда като болен от жълтеница, нали разбирате? Абе, май не разбирате. Ами, п-предполагам, че трябва да се връщам в леглото. Освен ако не искате да ви разказвам още? — Той ги огледа с надежда, но никой не му отговори.
— Ами, лека н-нощ, тогава — избърбори Тас и излезе зад-нишком от палатката, клатейки озадачено глава. Какво наистина им ставаше на всички? Та това беше само сън…
Дълго време никой не проговори. Накрая Флинт въздъхна.
— Нямам нищо против да имам кошмари, но съм абсолютно против да ги споделям с някакъв си кендер. Имате ли понятие как така всички сме сънували едно и също? И какво означава това?
— Силванести е много странно място, но никога не съм била там — прошепна Лорана и взе свещта, за да си ходи, но на входа се обърна и попита: — Мислите ли… мислите ли, че е било истина? Имам предвид дали са умрели така, както видяхме? — „И беше ли Танис с онази жена“, довърши въпроса си наум.
— Ние сме тук и сме живи. И… — Стърм замълча за миг — …може да ви се струва невероятно, но по някакъв начин знам, че и те са живи.
Лорана го погледна, но видя, че лицето му излъчва спокойствие след първоначалния шок и ужас и също се отпусна малко.
Тя се приближи до рицаря и стисна здраво силната му ръка. След това се обърна и излезе. Джуджето също се изправи.
— Е, дотук със спането. Ще поема поста пред палатките.
— Идвам с теб. — Стърм стана и препаса ножницата си.
— Едва ли някога ще разберем защо или как така сме сънували едно и също.
— Сигурно няма да разберем.
Флинт излезе от палатката. Рицарят го последва, но погледът му се спря върху нещо блестящо. Наведе се и видя, че това е украшението, което му подари Алхана. Той го вдигна и видя, че свети със своя собствена светлина, нещо, което досега не беше забелязвал.
— Сигурно няма да разберем — повтори замислено Стърм, докато го премяташе между пръстите си. За пръв път от много кошмарни месеци насам в Силванести настъпи утро. Но само един видя зората, докато останалите спяха дълбоко. Лорак стоеше на прозореца в стаята си и наблюдаваше как слънчевите лъчи нежно галят листата на трепетликите.
Алхана, която цяла нощ не бе напускала стаята на баща си, накрая заспа изтощена на стола. Лорак погледна бледото й лице.
Дългите черни кичури приличаха на пукнатини върху мраморната белота на кожата й. Ръцете й бяха издрани и по пръстите имаше засъхнала кръв. Беше красива, но арогантността опорочаваше тази красота. Алхана бе въплъщение на всичко, което представляваше расата й. Той се обърна и погледна навън, но гледката не му донесе душевен покой. Над гората продължаваше да се стеле зловеща зеленикава мъгла, сякаш самата земя гниеше.
— Всичко това е мое дело — продума на себе си и се вгледа в разкривените, измъчени дървета и жалките, уродливи същества, които бродеха сред тях и търсеха смъртта, която да облекчи страданията им. Лорак живееше тук вече четиристотин години и бе един от малцината живи в Крин, които си спомняха Катаклизма. Но елфите силванести се бяха отървали много по-леко от останалите раси и оттогава бяха прекъснали всякакви контакти с тях. Те знаеха защо древните богове изоставиха Крин, но това не обясняваше защо изчезнаха и посветените сред елфите.
Разбира се, народът на Силванести беше научил — от ветровете, от птиците и по други тайнствени начини — за страданията на братовчедите си в Куалинести след Катаклизма. И макар да им бе мъчно, когато слушаха за насилията и убийствата, те винаги намираха причината за страданията на Куалинести във факта, че живеят сред хора. Силванести се оттеглиха в гората си и отхвърлиха останалия свят, без да ги е грижа, че светът също ще ги отхвърли.