Затова Лорак не можа да проумее онова голямо зло, дошло от север. Когато се срещна с Господарите на драконите, беше обяснил, че Силванести няма да им създава неприятности. Те го изслушаха и отначало всичко изглеждаше добре. Но настъпи денят, когато разбра, че са го измамили — денят, в който от небесата налетяха дракони.
Въпреки това елфите не се оказаха съвсем неподготвени. Лорак бе живял твърде дълго на тази земя, за да го допусне. Множество кораби стояха в очакване, за да отведат народа му на безопасно място под ръководството на дъщеря му. Когато отплаваха, той се спусна в подземията на Звездната кула, където криеше драконовото кълбо. Само дъщеря му и изчезналите посветени знаеха за съществуването му. Всички останали вярваха, че е било унищожено по времето на Катаклизма.
Лорак седна пред кълбото и дни наред се взира в него. Припомни си предупрежденията на Висшите магьосници и опита да извика в съзнанието си всичко, което знаеше за него. Накрая реши да го използва и да спаси земята си, макар да осъзнаваше, че няма никаква представа за същността и действието му.
Помнеше всичко съвсем ясно — вихрената зелена светлина, която се усилваше всеки път, щом погледнеше към него, а също и че още в първите секунди, след като сложи ръка отгоре му, разбра каква фатална грешка е сторил. Не притежаваше нито силата, нито властта, с която да управлява магията. Но беше късно. Кълбото го плени и най-ужасното в този кошмар бе непрестанното напомняне, че това е сън, но сън, от който не може да се събуди. А сега той се беше превърнал в кошмар наяве. Лорак сведе глава и усети горчилката от сълзите си. Неочаквано някой нежно го докосна по рамото.
— Татко, не мога да гледам как плачеш. Ела, легни си. Тази земя отново ще бъде прекрасна. Ти ще помогнеш да я възродим…
Но Алхана не можеше да сдържи потръпването си всеки път щом погледнеше през прозореца. Лорак усети и се усмихна тъжно.
— А дали народа ни ще се върне сред тази грозна картина. — Той се загледа в зеленото, което не бе зеленината на живота, а смърт и разложение.
— Естествено — отвърна прибързано Алхана.
— Откога елфите започнаха да се лъжат едни други? — потупа ръката й Лорак.
— Започвам да мисля, че винаги сме правили само това — промълви Алхана, защото си спомни какво бе казала Златна Луна. — Древните богове не са изоставили Крин, татко. С нас пътуваше една посветена на Мишакал и тя ми разказа за тях. Аз… не исках да й вярвам. Ревнувах, защото боговете бяха върнали надеждата пак на хората: Но сега виждам, че са постъпили мъдро. Отишли са при тях, защото ние, елфите, нямаше да ги приемем. Скръбта и животът в това изолирано място ще ни научат, както го научихме ти и аз, че повече не можем да живеем отделно в този свят. Елфите трябва да възстановят не само тази земя, а и всички останали, опустошени от злото.
Лорак, заслушан в думите й, гледаше бледото й като сребърната луна лице. Протегна ръка и я докосна.
— Ще ги доведеш ли обратно? Нашия народ?
— Да, татко. — Тя пое студената му ръка и я стисна здраво. — Ще работим много, за да възстановим всичко. Ще поискаме прошка от боговете. Ще отидем при народите на Крин и… — Алхана се задави от сълзите си, защото усети, че баща й вече не я слуша. Очите му помътняха и той се свлече на стола.
— Предавам тялото си на тази земя — прошепна Лорак. — Зарови го в пръстта, дъще. Щом животът ми й навлече това проклятие, може би смъртта ми ще й донесе благослов.
Ръката му се изплъзна от нейната, а безжизнените му очи останаха вперени в гората на Силванести. Но ужасът изчезна от лицето му и се замени с покой.
Алхана не почувства скръб.
Същата нощ спътниците се приготвиха да напуснат Силванести.
По-голямата част от пътя на север щяха да изминат под прикритието на нощта, защото драконянските армии вече бяха окупирали земите, през които трябваше да минат. Не разполагаха с никакви карти. Освен това, след случая с Тарсис, вече нямаха доверие на древните картографи. Единствените атласи, които намериха в Силванести, датираха отпреди неколкостотин години. Решиха да тръгнат на север, надявайки се да стигнат до някое пристанище, от което с кораб да отплават към Санкрист.
Не носеха почти никакъв багаж и затова се придвижваха бързо.
Магьосникът взе драконовото кълбо — право, което никой не му оспори. Отначало Танис се притесни как ще носят масивния кристал, но вечерта преди да тръгнат Алхана даде на Райстлин някаква чанта.