— Баща ми донесе кълбото в нея. Каза, че му я дали в Кулата на Висшата магия. Предполагам, че ще ви е от полза.
Магьосникът я сграбчи жадно с тънката си ръка.
— Джистра тагопар Аст моирпаран Кини! — Райстлин загледа доволно как чантата засия с мека розова светлина. — Знаех си, че е омагьосана! — След това рязко заповяда на Карамон: — Донеси кълбото!
Очите на воина се разшириха от ужас.
— За нищо на света! — твърдо отказа той и придружи думите със сочна ругатня.
— Донеси ми кълбото! — повтори гневно Райстлин и изгледа брат си, който продължи да клати глава.
— Не ставай глупак! — процеди ядосан магьосникът. — То не може да навреди на онези, които не се опитват да го използват. Ти не можеш да контролираш дори хлебарка, да не говорим за драконово кълбо!
— Ами ако ме плени? — възпротиви се Карамон.
— Пфу! То търси някой с… — Райстлин млъкна насред думата.
— Да? — обади се Танис. — Продължи си мисълта. Какво търси?
— Интелигентни хора. Затова смятам, че тук присъстващите са в абсолютна безопасност. Карамон, донеси ми кълбото, иначе, ще го влачиш. А може би ти, Танис? Или ти, посветена на Мишакал?
Карамон погледна Танис с явно неудобство и полуелфът осъзна, че той очаква неговото одобрение. Интересна постъпка от негова страна — досега винаги се подчиняваше безпрекословно на брат си. Освен това видя, че не само той бе забелязал Нямата молба на Карамон. Очите на Райстлин заблестяха от ярост.
Сега повече от всякога ненавиждаше магьосника и неговата странна, нарастваща сила. Опита да убеди себе си, че това е само сън, кошмарен сън. Но не успя. Какво смяташе да прави Райстлин с драконовото кълбо? Всъщност това няма никакво значение, помисли с горчивина.
— Райстлин единствен притежава знанието, умението и — нека си признаем — куража да се оправя с това нещо — изрече рязко Танис. — Предлагам той да го вземе, освен ако някой друг не желае да поеме тази отговорност.
Никой не се обади, само Ривъруайнд поклати глава. Танис знаеше, че ако имаше избор, варваринът щеше да остави драконовото кълбо — и самия Райстлин — тук, в Силванести.
— Иди, Карамон. Само ти можеш да го вдигнеш и да го донесеш.
Воинът се запъти неохотно към златната поставка на кълбото.
Докосна го с треперещи ръце, но не се случи нищо, то изобщо не се промени. Карамон въздъхна облекчено, вдигна го и го занесе на брат си, задъхвайки се под тежестта му. Райстлин отвори чантата.
— Пусни го вътре.
— Какво? — Челюстта на Карамон увисна и той започна да мести поглед ту към огромно кълбо, ту към малката чанта. — Не мога, Райст! Няма да влезе! Ще се счупи!
Златните очи на магьосника проблеснаха в лъчите на залязващото слънце и огромният мъж замълча.
— Карамон, чакай! — Танис скочи към него, но този път воинът изпълни заповедта на брат си и без да откъсва очи от неговите, положи кълбото в чантата. То изчезна!
— Какво стана? Къде?… — Танис погледна Райстлин подозрително.
— В чантата — отвърна спокойно магьосникът и я отвори. — Увери се сам.
Полуелфът надникна в чантата и видя кълбото. Наистина беше то, в това нямаше никакво съмнение. Виждаше зеленикавото сияние във вътрешността му, което, по всяка вероятност, живееше свой собствен живот. Сигурно се е свило, помисли си удивено. Но размерът му изглеждаше същият и Танис се почувства така, сякаш самият той е станал по-голям.
Полуелфът сви рамене и отстъпи назад. Райстлин стегна връвта и затвори чантата. След това ги огледа подозрително, пъхна я в един от многобройните си тайни джобове и се обърна. Танис го спря.
— Отношенията ни вече никога няма да са същите, нали?
Райстлин го погледна и Танис съзря проблясък на съжаление в златистите му очи, копнеж за доверие и приятелство, както през младостта им.
— Не — прошепна Райстлин. — Но това е цената, която трябваше да платя.
— Каква цена? На кого я плати? За какво?
— Не мога да ти дам отговор, защото самият аз не го знам. — Крехките рамене на магьосника се сгърчиха от пристъп на кашлица. Карамон го прегърна през раменете и го отведе да си почине поне малко преди отпътуването.
— Моля те, позволи ни да ти помогнем за погребението на баща ти — настоя Танис. — Един ден в повече няма никакво значение.
— Да, наистина — присъедини се и Златна Луна. — Аз мога да ти помогна, защото, доколкото разбрах от Танис, погребалните обреди на народите ни си приличат. А когато бях жрица на племето си, участвах в балсамирането на тялото…
— Не, приятели! — отвърна твърдо Алхана и лицето й побеля. — Баща ми пожела… пожела да го направя сама.