Това не беше съвсем вярно, но тя си помисли колко шокирани щяха бъдат, като разберат, че възнамерява да зарови тялото му в земята — обичай, практикуван само от таласъмите и още някои диви същества. Мисълта отвращаваше дори нея. Погледът й попадна против волята й върху дървото, под което щеше да го погребе. Побърза да отвърне очи и заекна:
— Гробницата му… приготвена е много отдавна и освен това имам известен опит в тези неща. Не се притеснявайте за мен.
Танис усети, че крие нещо, но не посмя да възрази.
— Разбираме те. — Водена от импулса си, Златна Луна прегърна принцесата на елфите и я притисна до гърдите си като изгубено и уплашено дете. В първия момент Алхана се вкамени, но след това се отпусна в съчувствената й прегръдка. — Живей в мир — прошепна Златна Луна, обърна се и тръгна.
— Какво ще правиш, след като погребеш баща си? — попита Танис. Бяха останали сами с Алхана пред вратата на Кулата.
— Сега, когато злото го няма, грифоните ще се върнат и ще ме отведат в Ергот при моя народ. След това ще се върнем тук, за да възстановим земята си.
Танис несъзнателно се огледа. Природата беше страшна, дори на дневна светлина.
— Знам — отвърна Алхана на неизречената му мисъл. — Това ще бъде нашето изкупление.
Полуелфът вдигна скептично вежди, защото знаеше каква борба й предстои, но видя решителността й. Шансовете май бяха равни. Той се усмихна и смени темата.
— Ще намериш ли време да дойдеш в Санкрист? Твоето присъствие ще е голяма чест за рицарите. Особено за един от тях.
Бледото й лице се изчерви.
— Може би… Още не знам. Научих много нови неща, но ще ми е нужно време, за да станат част от мен. — Тя поклати глава и въздъхна. — Дори не съм сигурна дали някога ще успея да се примиря с тях.
— Като например да обичаш човек?
Алхана вдигна глава и ясният й поглед срещна неговия.
— А той ще бъде ли щастлив далеч от родината си, защото аз никога няма да напусна Силванести? И какво щастие очаква мен, след като знам, че той ще остарее и ще умре, а аз ще съм все така млада?
— И аз съм си задавал същите въпроси — отвърна Танис и се замисли за Китиара. — Но ако отхвърляме любовта, която някой ни дарява, ако се страхуваме да обичаме заради болката от загубата, то тогава животът ни се обезсмисля, а загубата става още по-голяма.
— Когато се срещнахме за пръв път, се зачудих защо тези хора те следват. Сега разбирам. Ще запомня словата ти. Сбогом, Танис, желая ти сполука до края на дните ти.
— Сбогом, Алхана. — Той пое протегнатата ръка. Искаше да й каже още неща, но не намери точните думи, затова се обърна и побърза да настигне приятелите си.
Но продължи да се чуди защо собственият му живот представлява такъв хаос, след като всички казваха, че бил много мъдър.
Танис настигна спътниците си в началото на гората. На никого не му се искаше да навлиза отново в нея. Знаеха, че злото си е отишло, но споменът от предишните кошмари сред зловещите дървета бе твърде жив в мислите им. Но нямаха избор, защото долавяха онова, което ги беше довело тук, макар да не знаеха защо.
— Хайде, братле — каза накрая Райстлин и пое навътре през гората, осветявайки пътя с магическия си жезъл. Карамон въздъхна и тръгна след него. Останалите неохотно ги последваха един по един. Само Танис се обърна и погледна назад.
Алхана стоеше в преддверието на Звездната кула, която сияеше със събираната от векове лунна светлина. Танис забеляза как нещо проблесна в ръката й — беше Звездата. След миг изчезна.
КНИГА 2
Историята на похода им към крепостта на Ледената стена и победата им над злия господар на дракона Фийл-тас се превърна в легенда за ледените варвари, които населяваха тази пустинна земя. Местните бардове все още я разказват в дългите зимни нощи, когато настава време за спомени и песни за герои.
ПЕСЕН НА ЛЕДЕНИЯ ЗЛОДЕЙ