1.
Бягство от Ледената стена.
Възрастното джудже умираше.
Крайници му вече не го слушаха. Черната му се бяха преплели плели като шии и го връхлитаха пристъпи на гадене. Дори ме можеше да вдигне глава от постелята си. Флинт се вторачи в газената лампа, която се полюшваше над главата му. Светлината й постепенно помръкна. Това е то, помисли си той. Дойде краят Мракът се спуска отгоре ми…
Дъските проскърцваха и Флинт положи неимоверни усилия да извърне глава.
— Кой е? — изграчи немощно.
— Аз съм, Таселхоф — прошепна заговорнически един глас. Джуджето въздъхна и протегна сбръчканата си ръка. Тас я пое в неговата.
— Е, хлапе, радвам се, че дойде да се сбогуваме. Умирам, приятелю. Отивам при Реоркс…
— Какво? — Тас се наведе по-близо.
Отивам в ръцете на Реоркс — повтори с раздразнение джуджето.
— Нещо бъркаш. Отиваме в Санкрист. Освен ако нямаш предвид някакъв хан. Все пак ще попитам Стърм… Ръцете на Реоркс. Хмм…
— Той е богът на джуджетата бе, тикво! — изрева Флинт
— Аа! — Тас се замисли. — Точи Реоркс ли?
— Слушай какво! — Флинт се насилваше да говори спокойно, защото не искаше да се гневи на смъртния си одър.
— Оставям ти шлема си. Онзи, с грифоновата дрипа.
— Сериозно? — Тас наистина се впечатли. — Много мило от твоя страна. Л ти какво ще правиш без шлем? Там, където отивам, няма да ми е нужен.
— В Санкрист може и да ти потрябва — усъмни се кендерът. — Дерек смята, че Господарите на дракони подготвят атака но всички правила на бойното изкуство, а в такъв случай шлемът се минна много полезна вещ…
— Не говоря за Санкрист! — Флинт се помъчи да седне. — Той няма да ми трябва, защото умирам!
— И из веднъж за малко не умрях — успокои го съчувствено Тас, остави на масата една димяща купа и се настани удобно на стола, за да разкаже историята. — Навремето в Тарсис, когато онзи дракон събори сградата отгоре ми, Елистан каза, че направо съм бил пътник за оня свят. Всъщност не го каза точно така, но спомена, че съм оцелял само благодарение на интер… нитерва… абе, нещо там с интер на боговете.
Флинт изрева е всичка сила и се строполи в койката си.
— Дали ще е твърде нахално от моя страна — продума той на лампата над главата си, — ако помоля да умра на спокойствие? — и изведнъж изкрещя: — А не заобиколен от кендери!
— О, я стига! Много добре знаеш, че не умираш. Имаш само морска болест.
— Умирам — заинати се джуджето. — Заразен съм много сериозно и си отивам. И иска смъртта ми лежи на вашата съвест. Ние ме завлякохте на тази мизерна лодка…
— Кораб — поправи го Тас.
— Лодка! — изрева яростно Флинт. — Завлякохте ме на тази мизерна лодка и ме оставихте да умра от някаква ужасна болест в някаква гъмжаща от плъхове каюта…
— Ами можеше да те оставим и Ледената стена, при хората-моржове, и… — Таселхоф умишлено не довърши мисълта си.
Флинт отново се помъчи да седне, но този път погледът му излъчваше свирепа решителност. Кендерът стана и бързо заотстъпва към вратата.
— Ъъ… ами… аз по-добре да си ходя. Дойдох само…ъъ… да видя дали не си гладен. Кокът сготви нещо, което според него било супа от грах…
Лорана, която се бе скрила от вятъра на предната палуба, се стресна, когато чу някъде отдолу страшен крясък, последван от звук на строшена посуда. Тя се обърна към застаналия наблизо Стърм.
— Флинт! — усмихна се той.
— Да отида ли… — разтревожи се Лорана.
Тя замълча, защото се появи Тас. Кендерът явно току-що се бе изкъпал, само дето от него капеше грахова супа.
— Смятам, че Флинт се чувства много по-добре — заяви съчувствено той. — Но все още не може да приема никаква храна.
Отпътуването от Ледената стена стана много бързо. Малкият кораб буквално летеше по вълните, носен на север от теченията и бурния леденостуден вятър. Бяха отишли в крепостта на Ледената стена, където, според Таселхоф, имало драконовото кълбо. Наистина го намериха и след това победиха злия му пазител — могъщия Господар Фийл-тас. Крепостта рухна, но те успяха да се спасят с помощта на ледените варвари. Сега плаваха за Санкрист, а скъпоценното драконово кълбо беше на сигурно място в един кош под палубата.
Но изживяванията в ледената стена бяха нищо в сравнение със странния и толкова реален сън, който бяха сънували преди около месец. Никой не говореше за него, но от време на време Лорана забелязваше на лицето на Стърм страх и убийствена самота — нещо твърде необичайно за него — и това я караше да мисли, че той също не спира да си го припомня. Ако се изключи този момент, компанията беше в добро разположение на духа — без, разбира се, да се брои джуджето, което завлякоха насила на кораба, където се разболя от морска болест. Мисията в Ледената стена мина успешно. Освен драконовото кълбо, намериха счупена дръжка от някакво оръжие, за което се смяташе, че е било драконово копие. Бяха взели и още нещо, но тогава изобщо не осъзнаваха какво е то…