— Той ти го дава! — извика Лорана — Хайде, Стърм! Вземи го! Не виждаш ли? Рицарят предава копието на друг рицар.
— Аз не съм никакъв рицар — отвърна горчиво Стърм. — Това може би е знак на злото… — Той се поколеба, но отново пъхна ръка в леда и сграбчи копието. Замръзналите пръсти на ездача го пуснаха. Стърм стисна счупеното оръжие и внимателно го извади. Скочи на земята и го огледа внимателно.
— Страхотно е! — промълви със страхопочитание Тас. — Флинт, ти видя ли, че трупът оживя?
— Не! — изръмжа джуджето. — И ти не си видял. Хайде да се махаме оттук! — добави Флинт и потръпна. В този момент се появи Дерек.
— Заповядах ти нещо, Стърм Брайтблейд! Защо се бавиш? — Видя копието и лицето му потъмня от гняв.
— Аз помолих да ми го донесе — намеси се Лорана с глас, леден като планината зад нея. Тя пое копието и бързо го уви в някаква кожа, която извади от торбата си.
Дерек я изгледа гневно, но след това се поклони сковано и се обърна.
— Мъртви рицари, живи рицари, вече не знам кои са по-неприятни — измърмори Флинт, хвана Тас за яката и го повлече след Дерек.
— Ами ако е оръжие на злото? — прошепна Стърм на Лорана докато крачеха през ледените коридори на крепостта.
Тя се обърна и хвърли последен поглед към мъртвия рицар и дракона. Бледото южно слънце беше изгряло и лъчите му захвърляха причудливи отблясъци върху фигурите. В този миг й се стори, че рицарят се отпусна и най-накрая намери покой в смъртта.
— Вярваш ли в приказките за Хума? — попита тихо.
— Вече не знам в какво да вярвам — отвърна горчиво Стърм. — До неотдавна всичко ми изглеждаше черно и бяло, а нещата — стабилни. Да, вярвах в историята за Хума. Моята майка ме научи да я смятам за истина. Затова се върнах в Соламния. — Рицарят замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Но видя заинтригуваното и съчувствено изражение на Лорана, преглътна и продължи да говори: — Това не съм го казвал на никой, дори на Танис… Когато отидох в родината си, открих че Рицарството не е онзи орден от достойни и самопожертвователни люде, както ги бе описала майка ми. Оказаха се просто шайка политикани и интриганти. Най-свестните от тях са като Дерек — честни, но закостенели и ограничени хора, които считат онези с по-нисш ранг за нищожества. Най-лошото… Когато им разказах за Хума, те се изсмяха. Наричаха го „рицар на повикване“. Според тях, той е бил изгонен от ордена за неподчинение на устава. Обикалял из страната, подмазвал се на селяните и затова те съчинили легенди за него.
— Но съществувал ли е наистина? — Лорана се натъжи от горчивия му разказ.
— О, да. Поне в това няма съмнение. В оцелелите през Катаклизма архиви има списъци и неговото име се среща в един от нисшите ордени. Но в легендите за Сребърния дракон, Последната битка и дори тази за Драконовото копие вече никой не вярва. Или, както обича да казва Дерек, няма доказателства за тези подвизи. Според легендите, гробницата на Хума представлява огромна скална скулптура и е едно от чудесата на света. Но никой никога не я е виждал. Останали са ни само детински приказки, както пък би се изразил Райстлин. — Стърм закри очи с длан и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли — продължи след малко, — не съм предполагал, че някога ще го кажа, но Райстлин наистина ми липсва. Всичките ми липсват. Имам чувството, че някой е откъснал част от мен. Точно така се чувствах и в Соламния. Затова предпочетох да тръгна с тях, без да положа изпитите си за рицар. Тези хора — моите приятели — водят повече битки със световното зло, отколкото всички рицари накуп. Дори и Райстлин, макар да не проумявам защо го прави. Той би могъл да ни каже какво означава всичко това. — Стърм посочи назад към замръзналия рицар. — Или поне щеше да повярва. Ако Танис беше тук… — Стърм не можа да продължи.
— Да — повтори тихо Лорана — ако Танис беше тук…
Рицарят осъзна, че нейната мъка бе много по-силна от неговата и я прегърна. Двамата останаха така за миг, търсейки утеха един от друг.
В този момент дочуха гневния глас на Дерек, които недоволстваше от изоставането им.
Сега счупеното копие лежеше в коша, увито в кожената наметка на Лорана, заедно с драконовото кълбо и Змееубиеца, меча на Танис, който Стърм и Лорана бяха прибрали от Тар-сис. До коша лежаха телата на двамата млади рицари, загинали, за да спасят живота на останалите. Те щяха да бъдат погребани в родината им.
Силният и студен южен вятър носеше кораба през Сирионското море. Капитанът спомена, че ако времето се задържи така, ще пристигнат в Санкрист до два дни.