Нареди на Суграшица на всяка цена да открие поне едно кълбо и да й го донесе. Те бяха интелигентни и притежаваха изключително силно чувство за самосъхранение. Затова бяха надживели създателите си. Суграшица литна към Сирионското море и почти веднага откри кораба. Но тогава възникна един проблем, който тя трудно можеше да разреши сама.
Белите дракони се славеха като най-тъпите от расата си поради въздействието на невероятния студ, в който бяха принудени да живеят. Досега на Суграшица не й се беше налагало много да мисли. Винаги Фийл-тас и казваше какво да прави. Но него вече го нямаше и тя сама трябваше да прецени — как да вземе кълбото?
Реши да замрази кораба с ледения си дъх, но бързо отхвърли тази идея — кълбото щеше да остане в леда и нямаше да може го извади. А и корабът най-вероятно щеше да потъне. Като отнесе кълбото със себе си. След това и хрумна да сграбчи кораба и да го отнесе на сушата, но се отказа, защото й се стори твърде тежък.
Сугращица продължи да се носи върху въздушните течения и от време на време издишваше леден вихър надолу, защото не се сещаше какво друго да предприеме. Привечер, когато най-сетне събра кураж да изпрати телепатично съобщение на Кралицата, за да я помоли за помощ, я осени идея, която осъществи незабавно.
Драконът вся паника сред екипажа. Моряците се въоръжиха с къси саби и се приготвиха за бой, въпреки че изходът от битката беше повече от ясен. Гилтанас и Лорана заредиха стрели в лъковете си. Стърм и Дерек излязоха с щитовете и мечовете си, а Таселхоф грабна хупака си. Дори Флинт се надигна от леглото, но веднага се строполи безпомощно обратно. Елистан отправяше молитви към Паладин.
— Имам много повече вяра на меча си, отколкото на този старец и неговия бог — сподели Дерек със Стърм.
— Рицарите винаги са почитали Паладин.
— Аз също, но по-скоро почитам паметта му. Намирам приказките за завръщането му за обезпокоително. Гарантирам ти, че Съветът също няма да им се зарадва. Имай го предвид, когато дойде моментът за посвещаването ти в рицарство.
Стърм стисна зъби и преглътна гневния отговор. Минутите минаваха. Всички бяха приковали погледи в белия дракон и чакаха.
Но той не нападаше. Продължаваше да кръжи над главите им и сянката му преминаваше по палубата с монотонна, влудяваща ритмичност. Моряците започнаха да се ядосват. Очакването беше непоносимо. Нещата станаха още по-лоши, когато драконът изсмука вятъра, платната провиснаха и корабът спря устрема си. От север се появиха буреносни облаци и яркосиньото море потъмня.
Лорана свали лъка, изправи схванатия си гръб и разтри раменете си. Очите и се бяха насълзили от взиране срещу слънцето.
— Дайте ’ги сложим в ’на лодка и ’ги пуснем във водата — чу да казва високо един стар моряк на другаря си. — Т’ва чудовище ще ни остави. Не виждаш ли, че гони тях, а не нас.
„Той не преследва нас — помисли си Лорана. — Трябва му драконовото кълбо, затова не напада.“ Но не можеше да сподели това дори с капитана.
Следобедът се изниза, а драконът продължаваше да кръжи над тях. Капитанът също се изнерви, защото се очертаваше бунт на екипажа. Мракът започна да се спуска и той нареди на спътниците да слязат под палубата. Рицарите отказаха да се подчинят.
Ситуацията бе на път да излезе извън контрол, когато някой извика:
— Земя на хоризонта! Дясно на борд!
— Южен Ергот — заяви мрачно капитанът и погледна нагоре. — Течението ни отнася към скалите. Ако не излезе вятър, ще се разбием.
В този момент драконът спря да описва кръгове в небето, задържа се на едно място, след което се издигна нагоре. Моряците нададоха радостни възгласи, защото решиха, че ги е оставил на мира. Но Лорана знаеше, че не е така.
— Той пикира! — изкрещя тя. — Гответе се за нападение!
— Слизайте долу! — извика Стърм.
Моряците погледнаха още веднъж чудовището и с неохота се подчиниха. Капитанът се втурна към руля и пое управлението.
— Не можеш да останеш тук! — каза му Стърм. — Той ще те убие!
— Ако ме няма, ще се разбием в скалите!
— Ще се разбием и ако те погуби! — рицарят го повали с един удар и го повлече към люка.
Лорана слезе по стълбите. Гилтанас изчака Стърм да внесе безжизненото тяло на капитана и затвори плътно капака. В този момент драконът нападна с мощно издихание, което разлюля кораба и едва не го потопи. Даже най-опитните моряци изгубиха самообладание и се скупчиха в края на претъпканото помещение под палубата, а Флинт се изтъркаля на пода и изруга.
— Сега е моментът да се помолиш на твоя бог — каза Дерек на Елистан.
— Не съм спирал — отвърна хладно посветеният и помогна на Флинт да се изправи.