Покрай битката с дракона беше забравила за студа. Всъщност дори не си спомняше как успяха да стигнат до брега и се учуди на самообладанието на хората, които спасиха каквото можаха от потъващия кораб.
— Драконовото кълбо! — извика уплашено тя.
— В сандъка е — отвърна Дерек — заедно с копието и онзи меч, Змееубиеца, или както там го наричате. Предлагам да вървим при огъня…
— Не мисля — обади се странен глас и от мрака изникнаха силуети с факли, които ги заслепиха. Спътниците моментално извадиха оръжията си и заобиколиха безпомощното джудже, но след първоначалната уплаха Лорана успя да види лицата на новодошлите.
— Стойте! Това са елфи!
— Силванести! — възкликна Гилтанас, пусна лъка на земята и протегна ръце. — Добра среща, брат… Но не успя да довърши древния поздрав. Водачът на отряда го удари по лицето с дръжката на жезъла си. Гилтанас се свлече в безсъзнание.
— Стойте! — изкрещя Лорана на техния език и коленичи до брат си на пясъка, като преди това отметна качулката си, за да видят лицето й. — Ние сме ваши братовчеди от Куалинести! А хората са соламнийски рицари!
— Много добре знаем кои сте! — процеди през зъби водачът. — Шпиони на Куалинести! И изобщо не се учудваме че пътувате в компанията на хора. Вашата кръв отдавна се е размила. Отведете ги! — обърна се той към отряда си — Ако не се подчинят, направете каквото трябва. Освен това разберете за какво драконово кълбо стана въпрос.
Елфите се приближиха.
— Не! — изкрещя Дерек и скочи пред сандъка. — Стърм няма да им дадем кълбото без бой!
Рицарят вече бе отправил поздрав към врага и пристъпваше с изваден меч.
— Явно ще се съпротивляват. Тяхна работа. — Водачът също вдигна оръжието си.
— Вие сте луди! — извика гневно Лорана и се хвърли между проблясващите остриета.
Елфите спряха нерешително. Стърм я хвана, за да я изтласка зад себе си, но тя се отскубна от ръката му.
— Дори злите таласъми и драконяни не падат толкова ниско, че да се бият помежду си! — Гласът й трепереше от гняв. — А ние, елфите, древното въплъщение на доброто, ще го направим, така ли? Погледнете! — Тя вдигна капака на сандъка. — Ето я надеждата за спасението на света и ние платихме за нея доста висока цена. Корабът ни се разби в тези скали. Прогонихме дракона, който искаше да ни вземе кълбото, и след всичко това най-голямата заплаха за нас се оказват собствените ни хора! Ако това е истина, ако сте паднали толкова ниско, то убийте ни още сега. Заклевам се, че нито един от нашата група няма да ви попречи.
Стърм не разбираше езика им, но видя, че елфите свалиха оръжията си.
— Е, не знам какво им каза, но явно има резултат. — Той прибра неохотно меча си в ножницата. Дерек се поколеба и също свали своя, но не го прибра.
— Ще обмислим думите ти — започна водачът на общия език, но спря, защото откъм брега се чуха викове и крясъци. Някакви тъмни сенки затулиха светлината на лагерния огън. Елфът се загледа натам, изчака суматохата да утихне и отново се обърна към групичката. Говореше най-вече на Лорана, която се беше надвесила над брат си. — Възможно е да сме действали прибързано, но ще разберете, че имаме причина за това.
— Няма да ви разбера! — задави се от гняв Лорана. От мрака изникна един елф.
— Хора са! — докладва той. — Казват, че корабът им бил нападнат от дракон и се разбил в скалите.
— Доказателства?
— Намерихме останки близо до брега. Утре сутринта ще претърсим основно. Бяха мокри и полумъртви от студ. Не оказаха съпротива. Мисля, че не лъжат.
Водачът се обърна към Лорана.
— Историята ви явно отговаря на истината — проговори отново на общия. — Току-що ми докладваха, че са заловили някакви моряци. Не се тревожете за тях. Естествено ще ги вземем в плен. Не можем да позволим из тази земя да се разхождат хора. Но ще се погрижим за тях. Ние не сме таласъми. — Съжалявам, че ударих приятеля ти…
— Това е брат ми, Гилтанас — по-малкият син на Говорителя на Слънцата. А аз съм Лораланталаса. Стори й се, че елфът пребледня, но бързо успя да се съвземе.
— Ще се погрижим за брат ви. Ще изпратя да доведат лечител…
— Няма нужда! Този мъж — Лорана посочи Елистан — е посветен на Паладин. Той ще се погрижи за него.
— Човек ли е? — попита рязко елфът.
— Да, човек е! — изкрещя, изгубила контрол над себе си, Лорана. — Елфите раниха брат ми и ще се обърна за помощ към човек. Елистан…
Посветеният тръгна към нея, но водачът направи някакъв знак и няколко елфи му препречиха пътя. Стърм понечи да се притече на помощ, но Елистан го спря с поглед, след което се обърна към Лорана с многозначително изражение. Стърм разбра безмълвното му предупреждение — животът им беше в нейните ръце.