— Как се казваш, дете? — попита нежно Лорана.
— Силварт — изрече едва чуто.
— На вашият език това не означава ли „среброкоса“? — попита Лорана и коленичи до Гилтанас, за да му помогне да се изправи. Той вдигна замаяно ръка към раната.
— Не пипай! — Силварт побърза да хване ръката му. — Това ще ти помогне. — Говореше на общия, с акцент, но ясно и свързано.
Гилтанас изстена, затвори очи и отпусна ръка. Тя го изглежда с тревога, посегна да погали лицето му, но се сети, че сестра му я гледа и побърза да се отдръпне.
— Чакай малко, Силварт — каза Лорана.
Лицето й застина и излъчваше такъв страх, че Лорана побърза да я успокои.
— Не се страхувай. Искам само да ти благодаря, че се погрижи за брат ми. Таселхоф е прав. Аз също видях колко сериозна е раната, но ти го излекува. Моля те, остани с него, ако можеш.
Силварт се втренчи в земята.
— Ще остана, господарке, щом такава е волята ти.
— Това не е заповед, а молба. Казвам се Лорана. Тя отново вдигна глава.
— Тогава с удоволствие ще остана с него, гос… Лорана, щом такава е молбата ти. — След това се наведе към нея и продума едва чуто: — Истинското ми име е Силвара. Те ме наричат Силварт — Крадешком погледна към воините силванести и прошепна на Лорана: — Моля те, наричай ме Силвара.
Елфите донесоха една импровизирана носилка от одеяла и клони и внимателно положиха в нея Гилтанас, Силвара вървеше до носилката, а до нея припкаше Таселхоф, доволен, че е намерил някой, който не е чувал историите му. Лорана и Елистан крачеха от другата страна, а след тях се тътреше навъсен Дерек, метнал на рамо сандъка с драконовото кълбо. Стърм и Флинт вървяха отзад, а елфите ги следваха. На зазоряване стигнаха до брега на реката. Джуджето изведнъж се сети за нещо и потрепери.
— Дерек спомена ли нещо за някакъв… кораб до Санкрист?
— Боя се, че да — отвърна Стърм. — Санкрист е остров.
— Непременно ли трябва да отидем там?
— Да.
— За да използваме драконовото кълбо? Че ние не знаем нищо за него!
— Рицарите ще разберат как действа. Бъдещето на този свят зависи от нас.
Джуджето кихна още веднъж и поклати глава.
— Знам само, че на два пъти едва не се удавих, разболях се от някаква смъртоносна болест…
— Морска болест — уточни рицарят.
— Разболях се от някаква смъртоносна болест — натърти Флинт — и претърпях корабокрушение. Запомни ми думите, Стърм Брайтблейд, лодките ни носят нещастие. Не сме видели нищо добро, откакто се качихме в онази проклета лодка при езерото Кристалмир. Точно там онзи откачен магьосник видя, че съзвездията са изчезнали и оттогава късметът ни напусна окончателно. Само че ние продължаваме да използваме лодки, затова ще става все по-лошо и по-лошо, разбра ли?
Стърм се усмихна, но усмивката му премина във въздишка. Защо всичко не беше толкова просто, помисли си рицарят.
3.
Говорителят на слънцата. Говорителят на слънцата.
Решението на Лорана.
Говорителят на слънцата и водач на елфите куалинести седеше в странната постройка от дърво и глина, принадлежала някога на каганести. Той я смяташе за недодялана, но според разбиранията на каганести това беше едно прекрасно и просторно жилище, в което можеха да се приютят поне шест семейства.
Всъщност те си мислеха, че ще стане точно така и много се изненадаха, когато Говорителят заяви, че ще се настани в нея само със съпругата си. Разбира се, те допускаха, че Говорителят може да превърне дома си в място за официални срещи. А той продължи да дава аудиенции и приеми по стария маниер, въпреки че над главата му вече имаше измазан с кал камъшен покрив, а не бляскава мозайка. Занимаваше се с държавните дела, носеше същите дрехи и разрешаваше проблемите със същия делови замах. Но през последните няколко месеца Говорителят се беше променил много, особено след бягството на дъщеря си. Можеше да приеме някак загубата на Гилтанас. В крайна сметка постъпката му бе героична и благородна — искаше да освободи затворените в мините на Пакс-Таркас хора и да отклони драконянските армии от Куалинести. Но не успя да се примири със загубата на дъщеря си, или по-скоро с нейния позор.
След като се разбра, че Лорана е изчезнала, големият му син Потиос не се поколеба да му каже в очите, че тя е хукнала след Танис. Говорителят изпадна в шок. Крепеше го единствено необходимостта да води народа си. Понякога се питаше какъв е смисълът. Можеше да предаде властта на по-големия си син, който и без това беше поел почти цялата работа и макар да се съветваше с баща си за най-важните дела, общо взето, решаваше повечето въпроси самостоятелно. Младият принц бе доста зрял за възрастта си и от него навярно щеше да излезе добър крал, макар някои да смятаха, че е твърде рязък в отношенията със силванести и каганести. Говорителят бе сред тях и това бе основателна причина все още да не му предава трона. Понякога се опитваше да внуши на сина си, че с умереност и толерантност се постига много повече, отколкото със заплахи и звън на оръжие, но Потиос смяташе, че баща му е станал мек и сантиментален. Силванести, при които кастовата йерархия бе на особена почит, много трудно приемаха куалинести за част от елфската раса и съвсем не зачитаха каганести. Смятаха, че дивите елфи са нисша раса, нещо като джуджетата земерови. Макар да не го беше споделял с баща си, Потиос твърдо вярваше, че тези противоречия могат да се разрешат само с кръв.