От другата страна на реката този възглед се споделяше от Куинат — ограничен и студенокръвен лорд, който, според слуховете, бе годеник на принцеса Алхана Старбрийз. По време на необяснимото й отсъствие той бе официален водач на силванести.
Двамата с Потиос разделиха острова на две, като пренебрегнаха напълно каганести. Информацията за новите граници им бе съобщена така, както се съобщава на кучето, че не трябва да влиза в кухнята. Те побесняха, когато разбраха, че някой дели тяхната земя.
Напоследък ловът не вървеше. Животните, с които се изхранваха дивите елфи, се изтребваха в огромни количества, за да задоволят потребностите на пришълците. Както беше казала Лорана, Реката на мъртвите всеки момент можеше да потече кървава и да смени името си.
Изведнъж се оказа, че островът се е превърнал във военен лагер. Този факт безпокоеше Говорителя, но него го безпокояха толкова много неща, че той постепенно претръпна и спря да се интересува от каквото и да било. На практика управляваше Потиос.
Рано сутринта, когато компанията пристигна в селището, наречено Куалин-Мори, Говорителят вече беше станал. Той винаги ставаше рано. Не защото имаше много работа, а защото не можеше да спи и по-голямата част от нощта прекарваше втренчен в тавана. В момента нахвърляше плана за срещите си със старейшините на домакинствата, което бе неблагодарна задача, защото те знаеха само едно — да се оплакват. Изведнъж чу суматохата отвън и сърцето му се сви, защото напоследък все по-често възникваше някаква тревога. Навярно Потиос отново беше заловил някакви буйни младежи да се дуелират. Той продължи да пише, надявайки се глъчката да стихне. Но вместо това тя се усилваше и и се чуваше все по-наблизо.
Говорителят разбра, че работата е сериозна и за пореден път се зачуди какво щеше да прави, ако между елфите отново избухне война. Остави писалката, наметна кралската тога и стана, защото чу, че охраната призова за ред, а Потиос молеше за официално разрешение да посети краля. Говорителят погледна тревожно към вратата на спалнята и се притесни, че ще събудят съпругата му. След бягството им от родните земи здравето й сериозно се беше разклатило. Той се изправи с усилие, Лицето му придоби официално и хладно изражение, което с годините се бе превърнало в държавнически атрибут, и нареди да въведат групата.
Стражът отвори вратата с намерението да обяви кои са новодошлите, но една висока фигура, облечена в тежко кожено наметало с качулка, го изблъска и се втурна към Говорителя. Той видя лъка и меча и побърза да се отдръпне, фигурата отметна качулката, по раменете й се разпиля коса с цвят на мед и се откри лицето, чиято красота бе забележителна дори според елфските стандарти.
— Татко! — извика Лорана и се хвърли в прегръдките му. Завръщането на Гилтанас, когото отдавна смятаха за мъртвец, стана повод за голямо празненство, което не отстъпваше по пищност на онова в Куалинести, преди отпътуването му за Пакс Таркас. Той се беше възстановил достатъчно, за да присъства на веселбата и само белегът на челото му издаваше, че там е имало рана. Но в разговора с баща си той само сви рамене и спомена, че каганести били големи приятели с друидите и сигурно са научили от тях нещо за лечението на рани.
Лорана не прие това обяснение, защото знаеше, че в Крин лечителските дарби вече са рядкост. Искаше да обсъди това с Елистан, но той говореше с баща й, който бе впечатлен от могъществото му на посветен. Фактът, че прие Елистан, я зарадва, защото още помнеше как беше посрещнал Златна Луна, когато тя пристигна в Куалинести с медальона на Мишакал. Въпреки че изпита огромна радост отсрещата със своя народ, Лорана осъзна, че за нея понятието дом никога вече нямаше да озн ва същото като едно време.
Всички се зарадваха, че я виждат отново, но демонстрираха същата студена любезност както към Дерек, Стърм, Флинт и Тас. Дори родителите й се дистанцираха след първоначалното топло посрещане. Може би нямаше да й направи такова впечатление, ако не бе коренно различното им отношение към Гилтанас. Накрая разбра причината от по-големия си брат, Потиос. Инцидентът се случи по време на празничната вечеря.