— Как чу всичко това?
— Бях се скрила в онзи ъгъл. Знахарката каза, че ти нямало нищо, но трябвало да поспиш, и те оставиха. Тя отиде да донесе одеяло и аз й сипах в чая билка за сън.
— Защо? — Лорана се вгледа в нея и забеляза, че е много красива — или поне щеше да бъде, ако измиеше мръсотията от лицето и косите си. Силвара усети изучаващия й поглед и се изчерви от притеснение.
— Аз… избягах от силванести, господарке, след като ви доведоха тук, през реката.
— Лорана. Наричай ме Лорана, моля те.
— Добре, Лорана — поправи се тя и се изчерви още повече. — Дойдох… дойдох да те помоля да ме вземеш със себе си.
— Къде? Аз не съм тръг… — Тя млъкна внезапно.
— Няма ли да тръгваш? — попита я внимателно Силвара.
— Ами… не знам.
— Аз мога да ти помогна. Знам пътя през планините до крепостта на рицарите, където пристигат корабите с птичи криле. Ще ти покажа как да стигнеш дотам.
— Защо го правиш? Силвара, извинявай, не че те подозирам в нещо, но ти изобщо не ни познаваш, а това, което предлагаш, е много опасно. Много по-лесно ще ти е да избягаш сама.
— Знам, че драконовото кълбо е във вас.
— Откъде знаеш за него? — попита удивено Лорана.
— Чух силванести да говорят, когато ви водеха към реката.
— Знаеш ли какво представлява?
— Моят народ… има легенди за… драконовите кълба. — Силвара закърши ръце. — Знам… че то може да помогне, за да свърши войната. Тогава вие и силванести ще се върнете по домовете си и ние отново ще заживеем спокойно. Това е едната причина и… — Силвара замълча за миг и след това проговори толкова тихо, че Лорана едва я чуваше: — Ти единствена знаеше какво означава името ми.
Лорана я изгледа внимателно — момичето явно не лъжеше, но тя не й вярваше. Защо иска да им помогне? Защо ще рискува живота си? Дали не е шпионин на силванести, който иска да им отнеме кълбото? Не изглеждаше много вероятно, но какви ли не по-странни неща се бяха случвали. Тя обхвана главата си с длани и се опита да мисли. Можеха ли да й се доверят, поне дотолкова, че да ги изведе оттук? Очевидно нямаха избор. Ако тръгнеха през планините, неизбежно трябваше да минат през земите на каганести, а там помощта на Силвара щеше да бъде безценна.
— Трябва да говоря с Елистан. Можеш ли да го доведеш тук?
— Той е отвън и чака да се събудиш.
— А къде са останалите ми приятели?
— Лорд Гилтанас е в къщата на баща ви — на Лорана за миг й се стори, че когато произнесе името му, тя се изчерви, — а останалите са в „квартирата за гости“.
— Да. Ясно.
Силвара стана от леглото и отиде безшумно до вратата. Отвори я и махна на някого.
— Лорана?
— Елистан! — Тя го прегърна и силните му ръце й вляха сила. Сега всичко ще бъде наред. Той винаги знаеше какво да направи.
— По-добре ли си? Баща ти…
— Знам — прекъсна го Лорана. — Трябва да ти кажа нещо важно. Силвара предложи да ни помогне да избягаме. Още тази нощ можем да вземем кълбото и да изчезнем.
— Ако вече си решила, не трябва да губиш и секунда повече. — Елистан приседна на стола до леглото. Тя се пресегна и сграбчи ръката му.
— Какво искаш да кажеш? Ти също трябва да дойдеш с нас…
— Не, скъпа. Налага се да остана тук, при елфите. Вярвам, че ще успея да убедя баща ти, че съм посветен на един от истинските боговете оогове. Ако замина, той ще помисли, че наистина съм шарлатанин, както твърди брат ти.
— А драконовото кълбо?
— Всичко зависи от теб. Смятам, че трябва да го отнесеш в Санкрист.
— Аз? — Лорана се задави. — Няма да мога!
— Скъпа, налага се да проумееш, че няма кой друг. Тежестта на водачеството ще падне върху теб. Стърм и Дерек са твърде заети да се карат помежду си и освен това са хора, а ти добре съзнаваш, че ще имате проблеми с елфите — веднъж с твоя собствен народ, а след това с каганести. Гилтанас е на страната на баща ти. Само ти имаш някакъв шанс да успееш.
— Но аз не мога…
— Можеш повече, отколкото си мислиш. Възможно е всичко, което ни се случи досега, да е било само подготовка за най-важното. Не губи време! Сбогом, скъпа! — Елистан се изправи и я помилва по главата. — Приеми благословията на Паладин… и моята.
— Елистан! — прошепна Лорана, но той беше излязъл. Силвара затвори безшумно вратата. Тя се отпусна в леглото и отново се опита да мисли. Естествено, Елистан беше прав — драконовото кълбо не можеше да остане тук и ако искаше да избягат, това трябваше да стане тази нощ. Но всичко се развиваше толкова бързо! И зависеше само от нея! Да се довери ли на Силвара? Но нали някой трябваше да ги преведе през планините. Значи й оставаше да вземе кълбото и да освободи приятелите си.