Изведнъж разбра какво точно трябва да направи. Осъзна, че го е планирала подсъзнателно още докато разговаряше с Елистан.
Но това ме осъжда завинаги, помисли си Лорана. Кражбата, среднощното бягство, тази странна и враждебна страна. Няма да има връщане назад. Ами Гилтанас? Толкова много преживяхме заедно. Той няма да тръгне с нас. А ще ни предаде ли?
Тя си припомни умореното и тъжно лице на Танис, което толкова приличаше на нейното в момента. Сигурно си е задавал същите въпроси. „И винаги, когато съм си мислила колко е силен, той навярно се е чувствал несигурен и уплашен като мен. А ние разчитахме на него, независимо дали той го искаше, или не. И постъпваше така, както смяташе за правилно. И аз трябва да постъпя така.“ Лорана махна на Силвара да се приближи.
Стърм измерваше с крачки дължината на килията, защото не можеше да заспи. Флинт лежеше на едно легло и хъркаше безобразно, а Тас, свит на кълбо в другия край на стаята, тихо се оплакваше, зашото го бяха оковали за крака на леглото. Рицарят въздъхна. Какво ли ги чакаше още?
След като Лорана припадна, Стърм едва успя да удържи побеснелия Флинт, който се кълнеше, че ще разкъса Потиос на парченца. Дерек заяви, че се считал за военнопленик и като такъв негово задължение било да се опита да избяга, след което щял да доведе рицарите и да вземе кълбото със сила. Стражите го отведоха незабавно. Рицарят най-накрая успя да успокои джуджето, но тогава незнайно откъде се появи някакъв елфски благородник и обвини Таселхоф, че му е откраднал кесията.
Сега, като „гости“ на Говорителя на слънцата, ги охраняваше двойна стража.
— Нужно ли е да крачиш напред-назад? — попита хладно Дерек.
— Защо? Да не би да ти преча да спиш? — процеди Стърм.
— Не. Само глупак може да заспи в такава обстановка. Нарушаваш ми концен…
— Шшт! — Стърм вдигна ръка и посочи нагоре.
Дерек отиде при него и погледна към тавана. Дървената барака имаше врата, два прозореца и отвор за огнището в средата на покрива. Точно оттам идваше шумът. Дървените греди проскърцваха, сякаш някой се катереше по покрива.
— Сигурно е диво животно — измърмори Дерек, — а ние нямаме оръжия!
— Не — Стърм се заслуша внимателно. — Първо, не ръмжи и второ — промъква се твърде безшумно, сякаш не иска да го видят и чуят. Къде гледат тия стражи?
Дерек отиде до прозореца и надникна навън.
— Седят край огъня. Двама от тях спят. Доколкото виждам, изобщо не им пука за нас.
— Тук има поне няколко хиляди елфи! Трябва само да свирнат. — Стърм не сваляше поглед от покрива. — Какво по…
Изведнъж някаква фигура закри звездите в отвора Рицарят отстъпи назад и грабна една цепеница от изгасналото огнище.
— Стърм! Стърм Брайтблейд! — чу се познат глас.
Той се сепна и опита да си спомни чий беше. Много му запомняше за Солас.
— Терос! Терос Айрънфелд! Какво правиш тук? Последно те видях смъртно ранен в кралството на елфите!
Огромният ковач се промъкна през отвора, събаряйки част от покрива, и скочи тежко на пода. Джуджето се събуди и вперя замъглен поглед в новодошлия.
— Какво… — Флинт посегна към бойната си брадва, която, естествено, липсваше.
— Тихо! Въпросите после. Лейди Лорана ме изпрати да ви освободя. Чака ви в гората, така че — размърдайте се! До съмване остават няколко часа, а дотогава трябва да сме прекосили реката! — Терос пристъпи към Таселхоф, който полагаше безуспешни опити да се освободи от веригата. — Здрасти, крадльо. Радвам се да видя, че някой най-после те е окошарил.
— Аз не съм крадец! — отвърна с достойнство Тас. — Ти поне ме познаваш, Терос. Подхвърлиха ми някаква кесия… Ковачът се засмя, хвана веригата и я скъса, но Таселхоф дори не забеляза. Взираше се изумен в ръцете му. Едната, лявата, беше тъмна като останалата му кожа. Но другата беше сребърна! Ослепително сребърна!
— Терос — задави се Тас. — Тази ръка…
— Въпросите после, крадльо! Сега се омитаме, и то много тихо.
— Реката — изстена Флинт. — Лодки, пак лодки…
— Искам да вляза при Говорителя — каза Лорана на стража, който стоеше пред покоите на баща й.
— Късно е. Говорителят спи. Лорана свали качулката си.
— Простете ми, принцесо. Не ви познах. — Той се поклони, но изгледа подозрително Силвара. — Коя е тази?
— Прислужницата ми. Нали не смяташ, че трябва да обикалям нощем сама?
— Не, разбира се. — Стражът побърза да отвори вратата. Заповядайте. Спалнята на Говорителя е третата отдясно надолу по коридора.
— Благодаря. — Лорана се промъкна покрай пазача и Силвара, увита в някакво грамадно наметало, се промуши след нея.