— Сандъкът е в неговата стая до леглото — прошепна й принцесата. — Сигурна ли си, че можеш да носиш кълбото? То е много тежко и голямо.
— Не е голямо — измърмори Силвара и я изгледа учудено — Само толкова… — Тя оформи с ръце сфера, не по-голяма от детска топка.
— Грешиш. Голямо е почти половин метър. Затова те накарах да облечеш това наметало. Както и да е. Безсмислено е да стоим тук и да спорим. Ще решим на място.
Двете се промъкнаха тихо по коридора до вратата на спалнята и Лорана бутна вратата. Тя се отвори със скърцане, което я накара да се разтрепери от страх. Някой в леглото се размърда и се обърна на другата страна — беше майка й. Лорана забеляза как дори в съня си баща й я помилва, за да я успокои, и очите й плувнаха в сълзи. Но тя стисна решително устни, хвана ръката на Силвара и влязоха в стаята. Сандъкът стоеше точно до леглото. Беше заключен, но всички от групичката имаха по едно малко сребърно ключе. Тя отключи бързо и вдигна капака, но едва не го изтърва от изненада.
Драконовото кълбо бе вътре и все още блещукаше със същата синьо-бяла светлина, но големината му, точно според описанието на Силвара, беше колкото на топка за игра! Лорана го взе и въпреки тежината му успя да го вдигне без усилие. Тя го подаде на Силвара, която бързо го пъхна под наметката си.
На дъното на сандъка лежаха Змееубиецът на Танис и счупеното копие. Лорана погледна първо него, а след това меча. Прецени, че няма да може да носи и двете и понечи да остави копието Силвара сграбчи ръката й.
— Какво правиш? — изрече едва чуто и очите й проблеснаха. — Вземи го!
Лорана я изгледа учудено, но побърза да скрие копието под наметалото и да затвори внимателно капака на сандъка. В този момент баща й се обърна и се надигна от леглото.
— Какво става? Кой е? — разтърси глава той.
Лорана усети, че Силвара трепери и стисна ръката й, за да мълчи.
— Аз съм, татко — изрече тихо. — Дойдох… да ти кажа, че съжалявам… И да те помоля да ми простиш.
— А, Лорана. — Говорителят се отпусна на възглавницата и затвори очи. — Прощавам ти, дъще. Сега отивай да спиш — утре ще говорим.
Тя изчака да чуе спокойното му и равномерно дишане и изведе Силвара от стаята. Ръката й под наметката стискаше драконовото копие.
— Кой е там? — попита тихо на елфски човешки глас.
— Кой пита? — отвърна ясен елфски глас.
— Гилтанас? Ти ли си?
— Терос! Приятелю! — Младият елф излезе от сенките и прегърна ковача, но изведнъж се отдръпна. — Терос! Ти имаш две ръце!? Но нали драконяните в Солас отрязаха дясната ти ръка! И щеше да умреш, ако Златна Луна не те беше излекувала?
— Не помниш ли какво ми каза онази свиня, Фюмастърът? Че ще имам нова ръка само ако си я изкова. Ами точно това направих! Историята за сребърната ръка е дълга…
— И ще я разкажеш друг път — избоботи друг глас, — освен ако не искаш да я изслушаме в компанията на няколко хиляди елфи.
— Значи успя да избягаш, Гилтанас? — обади се Дерек от сенките. — Взе ли драконовото кълбо?
— Не съм избягал. Придружих сестра си и Сил… нейната прислужница. Идеята за кълбото не беше моя. — Гилтанас се обърна към нея. — Лорана, все още имаш време да се откажеш от тази лудост и да върнеш кълбото. Ако остане тук, ще го използваме, за да се защитим. Нашите магьосници ще разберат как работи.
— Я по-добре още сега да се предадем на стражите! Поне ще спим на топло! — Няколко кълбета пара придружиха думите на Флинт.
— Имаш две възможности, Гилтанас — или вдигни тревога, или ни пусни да минем, но ни дай малко време, преди да докладваш на Потиос — каза Дерек.
— Нямам никакво намерение да ви издавам! — заяви гневно елфът и отново се обърна към сестра си: — Лорана?
— Решението ми е окончателно. Размишлявах дълго и смятам, че изборът ми е правилен. Посъветвах се с Елистан — и той е на същото мнение. Силвара ще ни преведе през планините…
И аз познавам планините — обади се Терос. — Не че съм имал някаква работа там, но съм ги пребродил от край до край Освен това само аз мога да ви преведа покрай стражите.
— Значи се разбрахме — заключи Лорана.
— Добре — въздъхна Гилтанас. — Идвам с вас. Ако остана, Потиос цял живот ще ме подозира в съучастничество.
— Чудесно! — отсече Флинт. — Сега можем ли вече да тръваме? Или трябва да събудим още някого?
— Оттук — каза Терос. — Пазачите са свикнали със среднощните ми разходки. Стойте в сенките. Аз ще говоря с тях. — Той се наведе, сграбчи яката на Тас и го вдигна на нивото на очите си. — Това важи и за теб, крадльо.
— Да, Терос — изписка кендерът, подритвайки във въздуха. Сребърната ръка на ковача го свали на земята. Тас оправи многобройните си торби и се престори, че нищо не се е случило.