Внезапно чуха рогове. Бяха открили бягството им. Гилтанас и Лорана се спогледаха тревожно. Терос хвърли бърз поглед назад и насочи сребърния си пръст към елфите, след което започна трескаво да сочи себе си. Явно обясняваше, че гарантира лично за групата. Роговете прозвучаха по-близо и Силвара прибави своите молби към тези на ковача. Накрая елфите се съгласиха, но без никакъв ентусиазъм.
Спътниците бързо слязоха до брега и един по един се качи — представляваха издълбани дънери. Само Флинт се хвърли на земята, мърморейки нещо на своя език. Стърм го погледна тревожно, защото си спомни случая при езерото Кристалмир, когато джуджето категорично отказа да влезе в лодката. Но този път Таселхоф успя да го изправи на крака.
— Ще направим моряк от теб — изписка весело кендерът, побутвайки го с хупака в гърба.
— Как ли пък не! И престани да ме ръгаш с това нещо! — изръмжа Флинт, премятайки парче дърво в ръцете си.
Тас скочи в лодката и му протегна ръка.
— Хайде, Флинт! Влизай в лодката!
— Кажете ми само едно. — Джуджето преглътна нервно. — Защо я наричат „река на мъртвите“?
— Скоро ще разбереш — изръмжа Терос, грабна го с мощната си ръка и го стовари в лодката като чувал с картофи. — Давайте! — подвикна ковачът на дивите елфи.
Примитивните лодки се понесоха по течението и бързо се отправиха на запад. Студеният вятър щипеше лицата им и насълзяваше очите им. На южния бряг, където живееха куалинести, не се забелязваше никакво движение. В замяна на това Лорана на няколко пъти видя на северния бряг някакви тъмни силуети, прокрадващи се между дърветата. Тогава окончателно осъзна, че каганести не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха.
Течението бързо ги отнесе към някакъв разклон на реката, където се вливаше един от притоците й. Той идваше от север, а основното течение, по което се бяха движили досега — от изток. Двата ръкава се съединяваха и реката поемаше на юг към морето.
Изведнъж Терос посочи нещо:
— Ей, джудже, ето ти отговора.
По северния ръкав на реката се носеше друга лодка. Отначало помислиха, че се е отвързала от пристанището, защото в нея нямаше никой. Но дивите елфи забиха весла в плитката вода и когато застанаха неподвижно насред реката, сведоха глави в безмълвна почит.
— Погребална лодка — промълви Лорана.
— Точно така — потвърди Терос с тъжен поглед.
Лодката мина близо до тях, носена от течението. Във вътрешността й се виждаше тялото на млад елф — воин, ако се съдеше по грубите кожени доспехи. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, а пръстите му стискаха железен меч. До него имаше лък и сноп стрели. Очите му бяха затворени в дълбок сън, от който никога нямаше да се събуди.
— Вече знаете защо я наричат Тон-Тсалариан, или Река на мъртвите — промълви Силвара с плътния си мелодичен глас. — От векове насам моят народ изпраща мъртвите си към морето, където сме се родили. Този древен обичай бе една от причините за неразбирателството между нас и братовчедите ни. — Тя погледна Гилтанас. — Вашите хора твърдят, че сме осквернявали реката.
— Един ден тялото по реката ще принадлежи на силванести или куалинести, а в гърдите му ще стърчи стрела на каганести — предрече Терос. — И тогава ще настане война.
— Аз мисля, че няма да им остане време, защото преди това ще се сблъскат с много по-смъртоносен враг — обади се Стърм и поклати глава. — Вижте!
В краката на мъртвия воин бе положен щитът на врага, от ръка беше загинал. Лорана позна емблемата и дъхът й спря.
— Драконяните!
Плаването нагоре по Тон-Тсалариан бе продължително и тежко. По някое време се наложи дори Тас да хване греблото, но той, „без да иска“, го изпусна, след което едва не цопна във водата, докато се опитваше да го достигне. Дерек го хвана за пояса и го хвърли в лодката, а каганести им дадоха да разберат с жестове, че ако той продължи да създава проблеми, ще го изхвърлят. Не след дълго Таселхоф се отегчи и се залепи за единия борд, вперил очи във водата. Надяваше се поне да види някоя риба.
— Я, колко интересно! Вижте! — обади се внезапно той след продължително мълчание. Ръката му бе обвита в тънък сребрист слой и блещукаше в светлината на ранно слънце. — Водата блести! Флинт, погледни — извика на джуджето, което седеше в съседната лодка. — Погледни водата…
— Никога! — отвърна през зъби джуджето. То гребеше много усърдно, макар и недотам резултатно, и упорито отказваше Да погледне към водата, с което непрекъснато нарушаваше синхрона на останалите.