Гилтанас въздъхна. Ами той? Искаше кълбото да остане в Куалин-Мори и смяташе, че баща му е прав… Или не? „Очевидно не, щом съм тук“ — помисли си елфът. Ценностите му се размиваха. Първо, омразата му към Танис, която в продължение на години бе смятал за напълно оправдана, беше започнала да се топи. Освен това вече приемаше другите раси. Стигна до извода, че малцина елфи бяха толкова благородни и самопожертвователни като Стърм Брайтблейд, а той беше човек.
И макар да не харесваше Райстлин, изпитваше благородна завист за магическите му способности. Самият той имаше някакви познания в магията, но не притежаваше неговите търпение и дързост. Накрая трябваше да признае, че харесва кендера и свадливото старо джудже, но никога не си бе помислял, че ще се влюби в див елф.
— Това е! — изрече на глас. — Признах го! Обичам я! — Но за любов ли ставаше въпрос, или за обикновено физическо привличане?
Тази мисъл го разсмя, защото си представи мръсното лице на Силвара, сплъстената й коса и опърпаните й дрехи. Той погледна с копнеж към мястото, където тя спеше, но за негова изненада нея я нямаше! Гилтанас се сепна и огледа лагера. Не бяха посмели да запалят огън не само заради преследвачите, но и заради драконяните, които, според Терос, бродеха нощем из гората.
Той скочи и тръгна да я търси. Придвижваше се съвсем безшумно, защото не искаше да се разправя със Стърм и Дерек, които стояха на пост. Изведнъж спря, защото една мисъл прониза съзнанието му — драконовото кълбо. Но то си стоеше там, където го беше оставила Силвара, а до него лежеше счупеното драконово копие.
Гилтанас се успокои, но в този момент острият му слух долови плискане на вода. Заслуша се и установи, че не бяха скачащи риби или нощни птици, тръгнали на лов. Той погледна към Дерек и Стърм, които бяха застанали при скалата срещу лагера и се караха шепнешком. Елфът се измъкна от лагера и тръгна по посока на звука.
Придвижваше се из гората съвсем безшумно и стигна до едно място, където реката беше образувала малко езерце. Гилтанас спря и сърнето му замря. Тишината на нощта се нарушаваше само от пляскането на сребристата вода, което беше привлякло вниманието му. Сега разбра какви са тези звуци — Силвара се къпеше. Мразовитият нощен въздух явно не я притесняваше. Дрехите й лежаха разпръснати на брега заедно с едно износено одеяло. Гилтанас виждаше раменете и косата й, която се носеше над водата като черна паяжина в още по-черната вода. Елфът затаи дъх. Знаеше, че не трябва да остава, но не можеше да откъсне поглед от нея.
Изведнъж облаците се разпръснаха и сребърната луна обля небето със студена светлина. Силвара се изправи. По кожата и блестяха сребърни капки, а по тялото й се стичаха сребърни ручейчета. Красотата и го накара да се задъха. Тя го усети и се огледа уплашено, изскочи от водата и се затича към дрехите си. Но когато стигна до тях, не започна да се облича, а се наведе, извади един нож, след което се изправи, готова за отбрана.
Гилтанас гледаше гъвкавото и сребристо тяло и то му напомни за сърната, която беше хванал в капан по време на един лов. Очите на животното издаваха същия страх, който съзираше сега в нейния поглед. Гилтанас за мит се зачуди защо не го вижда. За елфското зрение той стоеше открит като…
В този миг тя внезапно се обърна и побягна от опасността, която долавяше, но не виждаше. Гилтанас извика след нея:
— Силвара, чакай! Не се бой! Аз съм, Гилтанас! — Гласът му бе твърд, но тих — така беше говорил и на заловената сърна, — Не трябва да стоиш тук сама, опасно е…
Тя се спря, но тялото и остана напрегнато. Воден от инстинкта си на ловец, Гилтанас тръгна бавно към нея, продължавайки да й говори.
— Не трябва да излизаш сама. Ще остана при теб, за да си поговорим. Моля те, изслушай ме. Не си отивай! Гилтанас продължи да й говори и да пристъпва бавно и уверено до момента, в който видя, че тя отстъпи назад. Той вдигна ръце и побърза да седне на брега на езерцето. Сега ги разделяше единствено водата. Силвара го погледна, стиснала здраво ножа, но не се прикри с дрехите си. Очевидно смяташе, че отбраната е по-важна от свенливостта.
На Гилтанас му беше неудобно от голотата й, но се възхищаваше на хладнокръвието й. Знаеше, че трябва да отвърне поглед от нея, но не можеше. Той продължи да говори, но сам не осъзнаваше какво й казва. Изведнъж се усети, че й разказва най-съкровените си мисли.
— Какво правя тук? Народът ми е изгнаник. Намерих единственото средство, което може да им помогне — драконовото кълбо, — но сега рискувам живота си, за да го дам на хората и да помогна на тяхната битка със злото! Тази война не е моя, не е дори на моя народ! — Гилтанас се наведе към нея с копнеж. — Защо, Силвара? Защо се покрих с този позор? Какво сторих на народа си?