Силвара беше успяла да се преоблече и сега носеше кожени бричове, дълга кожена туника и тежка кожена наметка. Необикновената й сребриста коса, която напълно отговаряше на името й, се спускаше на талази чак до кръста. Оказа се много опитен водач и поддържаше добро темпо. Малко преди залез-слънце групата стигна до една пещера.
— Тук ще нощуваме — заяви тя. — Предполагам, че вече сме се отървали от преследвачите, но за всеки случай няма да палим огън. Ще се наложи да ядем студена храна.
Изтощени от целодневния преход, те изядоха мълчаливо сухата храна и се приготвиха за сън, като оставиха постове. Нощта премина спокойно, смущавана единствено от силния планински вятър.
На сутринта Таселхоф се измъкна от един таен отвор, за да огледа околностите, но бързо се върна в пещерата, събуди останалите и с жест им каза да го последват. Терос отмести скалата, с която кендерът беше затулил отвора, и всички тръгнаха безшумно след Тас, който ги отведе на около седем-осем метра и посочи снега пред себе си. Виждаха се ясно отпечатъци от стъпки, които виелицата още не беше успяла да затрупа. Никой не продума, но не беше нужно, защото всички знаеха, че са от елфски ботуши.
— Навярно са ни подминали през нощта — каза Силвара. — Трябва бързо да се махнем оттук. Много скоро ще открият, че са изгубили следата и ще се върнат.
— Не разбирам каква е разликата — изръмжа презрително Флинт и посочи следите, които те бяха оставили. — Няма как да скрием следите си. Със същия успех можем да стоим тук и да ги чакаме.
— Прав си, но е за предпочитане да имаме преднина — възрази Терос.
— В никакъв случай не трябва да се пролива кръв! — прошепна Лорана на Стърм.
— Не можем да позволим на хората ти да ни попречат — поклати глава рицарят и я поведе след останалите. Трябва да отнесем кълбото в Санкрист.
Събраха бързо багажа си и напуснаха пещерата. Дерек, който беше последен, застана на входа на пещерата и се втренчи нетърпеливо в Лорана.
— Тръгвай! — каза му тя, защото не искаше да вижда сълзите й. — Ще ви настигна.
Рицарят излезе и тя остана сама. Замисли се какво да предприеме, но образът на Дерек с ръка на меча непрекъснато изскачаше пред очите й.
— Не! — прошепна решително на себе си. — Няма да се бия със собствените си хора. Това ще означава, че драконите са ни победили. Първа ще сложа меча си…
Изведнъж долови някакво движение зад гърба си, извърна се инстинктивно с ръка на меча, но спря.
— Силвара? — удиви се тя. — Мислех, че си тръгнала. Какво правиш тук? — Лорана пристъпи към нея.
— Н-нищо. Събирам си нещата.
На Лорана й се стори, че видя зад гърба и кристалното драконово кълбо да сияе със странна светлина, но Силвара побърза, да го покрие с наметката си.
— Да тръгваме. Съжалявам, ако съм ви забавила…
— Почакай малко — рязко каза Лорана и се приближи към нея.
— Нямаме време! — Силвара я хвана за ръката, а гласът й придоби метален оттенък.
— Пусни ме! — заповяда й хладно Лорана и я погледна изпитателно, но не видя в погледа й нито страх, нито гняв. Силвара пусна ръката й и наведе глава.
Лорана отиде в дъното на пещерата, но откри само някакви клонки, малко дървесна кора, въглени и няколко камъка. Ако беше някакъв знак, трябваше да е доста сложен. Тя разрита купчинката и разпръсна клоните и камъните по пода на пещерата, след това се обърна и заяви спокойно:
— Е, сега вече приятелите ти няма да могат да разчетат посланието ти. Очакваше Силвара да изпадне в ярост, да се засрами, че е разкрита, дори предположи, че ще я нападне. Но погледът й изразяваше единствено молба и съжаление. Опита да каже нещо, но само поклати глава и изтича навън.
— Лорана, побързай! — подвикна нетърпеливо Терос.
— Идвам! — Тя хвърли последен поглед към пода, поколеба се дали да не го разгледа още веднъж, но нямаше време. „Дали не я подозирам без причина?“ — помисли си с въздишка и побърза да настигне останалите. Но в един момент се досети за кълбото и спря толкова рязко, че Терос, който вървеше отзад, се блъсна в нея.
— Добре ли си?
— Д-да — отвърна тя, без изобщо да го забелязва.
— Пребледняла си. Какво има?
— Нищо. Ще се оправя. — Лорана хукна към пещерата, залитайки в снега. Каква глупачка беше! Какви глупаци бяха всички!
В съзнанието и отново изникна моментът, когато Силвара хвърляше наметката си върху драконовото кълбо, което сияеше със странна светлина!