Тя решително се запъти към нея, за да я попита какво е правила с кълбото, когато изведнъж във въздуха звънна стрела — и се заби в дървото до главата на Дерек.
— Елфи! Брайтблейд, в атака! — изрева рицарят и изтегли меча си.
— Не! — Лорана се спусна към него и сграбчи ръката му. — Няма да се бием!
— Ти си полудяла! — изкрещя Дерек и гневно отблъсна ръката й.
Изсвистя втора стрела.
— Послушай я! — замоли го трескаво Силвара. — Не трябва да се бием с тях! Ако стигнем до прохода, ще можем да ги спрем.
Трета стрела, явно изстреляна съвсем слабо, се заби в ризницата на Дерек, но не я проби и той я махна раздразнено.
— Ето, виждаш ли! Те не искат да ни убиват! — извика Лорана. — Ако това беше целта им, досега да си мъртъв! Трябва да отстъпим. И без това тук не можем да се бием. По-добре да се укрепим в прохода.
— Прибери меча, Дерек! — извика Стърм и извади своя. — Ако не го сториш, ще трябва да се биеш първо с мен.
— Ти си един малодушен страхливец, Брайтблейд! — изкрещя рицарят и едва не се задави от ярост. — Бягаш пред лицето на врага!
— Грешиш, бягам в името на приятелството. — Стърм продължи да стои с изваден меч. — Хайде, размърдай се, ако не искаш да те вземат в плен.
Дерек прибра меча си с изкривено от гняв лице, обърна се и закрачи по пътеката, но преди това го изгледа с такава ненавист, че Лорана потръпна.
— Стърм — започна тя, но той я хвана за лакътя и я повлече толкова бързо, че не можеше и дума да става за разговор.
Докато се изкачваха, чуваха как Терос пъшка, избутва и спуска по пътеката по-едрите скали. Много скоро грохотът се усили, сякаш цялата планина се срутваше, но обстрелът не престана.
— Няма да е задълго — изпуфтя ковачът, след като ги настигна.
— Това няма да ги спре.
Лорана не можа да му отговори. Дробовете й горяха, а пред очите й се мержелееха сини и златни искри. Стърм също едва дишаше, а Терос пъшкаше като ранен кон. На следващия завой откриха падналия на колене Флинт и Таселхоф, който се отчаяно се опитваше да го изправи на крака. Трябва… да си починем… — Изтощена до краен предел и с пресъхнало гърло, Лорана понечи да седне, но две силни ръце я сграбчиха.
— Не! — чу се гласът на Силвара. — Не тук! Още малко! — И я повлече след себе си.
Лорана долови със замъглен поглед как Стърм и Терос изправят ругаещия Флинт и го носят нагоре. Таселхоф залиташе след тях, толкова изтощен, че дори беше престанал да дърдори. Най-после стигнаха най-високата част на прохода. Всички се строполиха на снега, с изключение на Силвара, която се загледа назад.
Откъде вземаше тази сила, помисли си Лорана, но беше твърде уморена да си задава въпроси. В този момент й бе все едно дали елфите ще ги открият.
— Трябва да се разделим — заяви решително Силвара.
— В никакъв случай! — Гилтанас се помъчи да стане, но не успя.
— Изслушайте ме! Елфите са съвсем близо. Със сигурност ще ни открият и тогава ще трябва или да се бием, или да се предадем.
— Ще се бием! — изсъска злобно Дерек.
— Има по-добро решение — възрази Силвара. — Ти, рицарю, ще отнесеш драконовото кълбо в Санкрист, а ние ще отклоним преследвачите. Всички я загледаха смаяно, обмисляйки неочакваното предложение. Дерек вдигна глава и очите му светнаха.
— Аз не смятам, че само един трябва да се нагърбва с такава голяма отговорност — обади се Стърм, след като възстанови дишането си — Трябва да тръгнат поне двама…
— Себе си ли имаш предвид, Брайтблейд? — попита гневно Дерек.
— Естествено — намеси се Лорана. — Ако ще те придружава някой, това може да е само Стърм.
— Ще ви начертая карта на планината — продължи Силвара. — Пътят не е тежък, а крепостта на рицарите е само на два дни път оттук.
— Ами следите ни? — възрази Стърм. — Елфите ще разберат, че сме се разделили.
— Ще предизвикаме лавина — обясни Силвара. — Терос ми подсказа тази идея, докато буташе камъните по пътеката. — Тя вдигна глава и и те проследиха погледа й — върховете бяха отрупани със сняг.
— Аз ще го направя — проговори бавно Гилтанас.
— Добре, но нашите следи трябва да останат — предупреди го Силвара. — Нали искаме да тръгнат след нас?
— А ние къде ще отидем? — попита Лорана — Нямам никакво намерение да се скитам из тази пустош.
— Знам… едно м-място. — Силвара заекна и забоде поглед в земята. — То е тайно и само моят народ го знае. Ще се скрием там, но трябва да побързаме. Нямаме почти никакво време!
— Аз сам ще отнеса кълбото в Санкрист — каза Дерек — ще е по-полезен, ако остане с вас.
— Но с нас ще бъдат Терос, брат ми, джуджето…