— И аз — изписка Тас.
— И кендерът — добави кисело Лорана. Тя погледна Стърм и отгатна мислите му. — Естествено той сам ще реши, но аз смятам, че трябва да придружи Дерек.
— Правилно — измърмори Флинт. — В края на краищата опасността грози тези, у които е кълбото, а елфите търсят него.
— Така е — съгласи се и Силвара. — Ще сме в по-голяма безопасност, ако кълбото не е с нас. Вие ще рискувате.
— Тогава всичко е ясно — заяви Стърм. — Тръгвам с Дерек.
— А ако ти заповядам да останеш?
— Нямаш право! Нали не си забравил, че още не съм рицар?
— Не, не съм, и ако зависи от мен, никога няма да станеш! Дерек отиде да събере нещата си и Стърм го последва. Лорана се надигна, отиде при него и бръкна в торбата си.
— Вземи. Ще ви трябва храна…
— Ти не искаш ли да дойдеш? — попита я Стърм, докато тя разделяше припасите. — Танис знае, че сме тръгнали за Санкрист, и ако има възможност, ще дойде там.
— Бих дошла, но… — Тя погледна към Силвара, която държеше кълбото с притворени очи, сякаш контактуваше с някакъв невидим дух. Въздъхна и поклати глава. — Не, трябва да остана с нея. Не й вярвам. Не знам защо… — Тя не успя да облече мисълта си в думи и смени темата. — Ами Дерек? Защо толкова настоява да тръгне сам?
— И питаш? Лорд Дерек Краунгард се завръща сам, преминал през огън и вода, но със заветното кълбо… — Стърм сви рамене.
— Залогът не е ли твърде голям, за да постъпва така? — възмути се Лорана.
— По-голям, отколкото си представяш — титлата „предводител на рицарите на Соламния“. Но сега нямам време да ти обяснявам…
— Хайде, Брайтблейд, идвай, ако ще тръгваш с мен! — провикна се Дерек.
— Сбогом, Лорана. — Стърм прибра храната в торбата си и се поклони с неизменната си галантност.
— Сбогом, приятелю — прегърна го тя.
— Ще предадем кълбото на Съвета на Белия камък и ще поканим елфите като наблюдатели. Ела по-скоро в Санкрист, присъствието ти е необходимо.
— Ще дойда, ако такава е волята на боговете. — Лорана погледна Силвара, която даваше кълбото на Дерек. Когато той се обърна и тръгна, от раменете й сякаш падна скала.
Стърм им помаха за сбогом и закрачи след Дерек. Лъчите на слънцето се отразиха в щита му. Изведнъж Лорана се сепна.
— Стойте! Спрете. Трябва да вземете и копието — извика тя и се втурна да го вземе.
— Не! — извика Силвара и й препречи пътя.
Лорана понечи да я заобиколи, но когато видя изражението й, спря.
— Какво ти става? Защо да не им дадем и копието? Силвара не отговори, само сви рамене и я погледна. Лорана почувства как волята й се стопява в тези сини очи, които й напомниха за Райстлин.
Гилтанас и Терос я наблюдаваха разтревожено, но не можеха да помръднат. Стояха като статуи и гледаха как отива до торбата на Лорана, взема счупеното копие и го вдига високо над главата си.
— Драконовото копие ще остане при мен! — Силвара огледа омагьосаната група. — Вие също!
7.
Трудно пътешествие.
Снегът се срина с грохот надолу по склона. Преспите затрупаха прохода и заличиха следите им. Ехото от магическата гръмотевица на Гилтанас дълго отекваше във въздуха. Групата, начело със Силвара, пое бавно на изток, като стъпваха по камъните, за да оставят възможно най-малко следи.
Бяха толкова внимателни, че накрая Лорана се изнерви.
— Нали не си забравила, че искаме да открият нас? — обърна се тя към Силвара, докато прекосяваха някакво дефиле.
— Не се притеснявай. Ще ни намерят.
— Защо си толкова сигурна? — попита Лорана и се втренчи в нея. Вече всички я подозираха заради внезапната промяна, настъпила след отпътуването на рицарите, но нямаха друг избор, освен да я следват.
— Защото знаят накъде сме тръгнали. Онова в пещерата наистина беше знак, но ти не го откри. Под клоните, които разрита бях нарисувала карта и когато я открият, ще разберат къде отиваме. — Гласът й бе доста язвителен, но в момента, в който срещна погледа на Гилтанас, тя заекна от вълнение. — Имаше причина да постъпя така — основателна причина. Когато видях следите, разбрах, че трябва да се разделим.
— Ами драконовото кълбо? Какво правеше с него? — попита рязко Лорана.
— Н-нищо. Трябва да ми повярвате!
— И на какво основание?
— Не съм ви сторила нищо лошо…
— Да, освен че изпрати рицарите на сигурна смърт! — повиши глас Лорана.
— Не! — Силвара закърши ръце. — Не съм! Те ще стигнат до Санкрист. Планът ми беше такъв от самото начало. Кълбото не трябва да попада в ръцете на елфите. Затова ги отпратих и ви помогнах да избягате. — Тя погледна Гилтанас с толкова обич че той само поклати глава и се обърна. Силвара хвана ръката му. — Моля те, любими, повярвай ми! Спомни си какво ти казах при езерцето!