Терос го потупа по рамото и се върна при другите.
— Къде са останалите добри дракони? — попита той. — Старецът каза, че били много…
— Наистина сме много — отвърна неохотно Силвара.
— Щом сте толкова много, защо не се обедините? Помогнете ни да се преборим със злите дракони!
— Не! — изкрещя Силвара. В сините й очи блесна огън и Лорана отстъпи, поразена от внезапния й гняв.
— Защо?
— Не мога да кажа. — Ръцете й потръпваха нервно.
— Има нещо общо с клетвата, която си нарушила, нали? — настоя Лорана. — Както и с наказанието, за което спомена Физбан…
Не мога да ви кажа! И без това вече сторих достатъчно зло. Но трябваше да направя нещо! Не можех повече да гледам как страдат невинни същества! Реших, че мога да помогна и затова се преобразих в елф. Опитах се да накарам народа им да се обединят. Успях да предотвратя войната, но това се оказа недостатъчно. Тогава се появихте вие и разбрах, че ви грози огромна опасност, защото носехте… — гласът й изневери.
— Драконовото кълбо! — довърши Лорана.
— Да. — Силвара стисна юмруци. — Само че притежавахте и драконовото копие. Веднага усетих, че това е знак, но не знаех какво да правя. Отначало мислех да ги донеса тук, на безопасно място, но докато пътувахме, разбрах, че рицарите никога няма да ми позволят. Затова ги отпратих при първия удобен случай и сбърках…
— Какво прави това кълбо? Зло ли е? Да не ги убие? — попита рязко Терос.
— Кой знае? Дори аз не разбирам драконовите кълба. Те са дело на отдавна изчезнали велики магьосници.
— Но в книгата, която прочете Тас, пишеше, че те дават власт над драконите! — намеси се Флинт. — Той я прочете с някакви очила за „истинско виждане“, така им викаше. Каза, че не лъжели…
— Това е вярно. Твърде вярно и се боя, че вашите приятели много скоро ще го установят и ще съжаляват горчиво. Възцари се мълчание, нарушавано единствено от хлипането на Гилтанас. Лорана си припомни сказанието за Хума и Сребърния дракон и за последната страшна битка — небеса, пълни с дракони, земя, обхваната в пламъци и кръв.
— Защо ни доведе тук? Защо просто не ни остави да занесем кълбото?
— Да им кажа ли? Ще имам ли сили? — прошепна Силвара на някакъв невидим дух.
Тя застина с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Затвори очи и сведе глава, помръдвайки беззвучно устни. Накрая потръпна и взе решение. Изправи се и отиде до торбата на Лорана.
Коленичи, разви внимателно счупеното оръжие и се изправи.
Лицето й отново бе спокойно, но сега изразяваше гордост и сила. Сребърната й коса проблесна на светлината на факлите, тя пристъпи гордо и застана пред ковача.
— На Терос Сребърната ръка давам силата да изкове — Драконовото копие!
Книга 3
1.
Червеният магьосникът и чудните му фокуси.
Сенките пропълзяха по масите в кръчмата „Прасето и свирката“ Бризът откъм залива Балифор свиреше пронизително в зле уплътнените прозорци — точно това характерно свирене бе дало втората част от името на хана. Въпросите относно произхода на първата изчезваха веднага щом човек погледнеше съдържателя.
Природата бе ощетила пухкавия и добродушен Уилям Суитуотър още в най-ранна детска възраст. Инцидентът бил предизвикан (поне според градските легенди) от някакво прасе, което обърнало люлката му и оттогава прасешкото изражение се запечатало завинаги на лицето му.
Но това нещастие не се отразило на сърдечния му нрав. Уилям Суитуотър прекарал по-голямата част от живота си като моряк на търговски кораб, а когато се пенсионирал, осъществил мечтата на живота си — да притежва хан — и сега бе един от най-уважаваните хора в Балифор. Никой не се смееше по-искрено от него, когато се разказваха вицове за прасета. Той дори грухтеше съвсем автентично и често развеселяваше посетителите си. Те пък спазваха едно златно правило — след ненавременната кончина на Пег Лег Ал никой вече не го наричаше „Прасчо“.
Но напоследък Уилям твърде рядко веселеше клиентите си. Атмосферата в „Прасето и свирката“ бе мрачна и унила. Малцината посетители, които я посещаваха, се събираха на групички и избягваха да говорят на висок глас, защото Порт Балифор беше завладян от войските на драконовите господари. В залива непрекъснато акостираха кораби, които стоварваха пълчища гнусни драконяни.
Населението на Балифор, което се състоеше основно от хора, не знаеше какво се случва по света, иначе щяха да са доволни от невероятния си късмет — градът им беше пощаден от драконовия огън. Драконяните не закачаха много жителите му, защото техните господари не проявяваха особен интерес към източната част на континента Ансалон, населявана само от кендери и от няколко бедни и разпръснати човешки общности. Освен това Господарите се нуждаеха от отворени пристанища.