Выбрать главу

— Точно от това се страхувах! — изсъска магьосникът. — Пак ще си имаме неприятности!

— Може пък да ни се размине — възрази Танис, като наблюдаваше тълпата. — Погледни ги.

Жените бяха облегнали глави върху раменете на съпрузите си, а децата — притихнали — слушаха внимателно. Драконяните приличаха на диви животни, омагьосани от музиката. Само таласъмите шаваха отегчено, но толкова се страхуваха от драконяните, че въобще не смееха да недоволстват.

Златна Луна пееше за древните богове и за Катаклизма, с който бяха наказали гордостта на Върховните жреци на Ищар. Пееше за хората, изгубили вярата си в тях, и за надеждата, че не са ги изоставили. Пееше за древните богове, които бяха тук и чакаха някой да се вслуша в тях.

Когато гласът й заглъхна заедно със звуците на флейтата, повечето хора разтърсиха глави, сякаш се събуждаха от някакъв приятен сън. Ако някой ги попиташе за какво бе пяла, нямаше да могат да отговорят. Драконяните вдигнаха рамене и с охота си поръчаха още бира, а таласъмите поискаха Тика отново да танцува. Но Танис забеляза, че на повечето лица все още бе запечатано чудото на песента, затова не се изненада, когато една млада тъмнокожа жена се приближи плахо до Златна Луна.

— Простете, че ви безпокоя, милейди — дочу Танис, — но вашата песен наистина ме развълнува. Аз… искам да науча повече за древните богове, да разбера какви са били.

— Ела утре при мен и ще ти разкажа — усмихна се Златна Луна.

Полека-лека мълвата за древните богове започна да се разпространява сред населението. До деня, в който напуснаха Балифор синият медальон на Мишакал, богинята на изцелението, висеше на шиите на много млади хора от града. След като Златна Луна си отиде, те продължиха тайно да сеят семената на надеждата в тази мрачна и нещастна земя.

Към края на месеца спътниците бяха събрали толкова пари, че успяха да си купят фургон, ездитни коне и достатъчно провизии. Останаха им пари и за пътуването по море до Санкрист. Разбира се, възнамеряваха да попълнят паричните си запаси, като изнасят представления в малките селища по пътя от Балифор до Флотсам.

Във фургона имаше достатъчно място за сценичните им одежди, провизии за два месеца, буре с бира (подарък от Уилям), както и място за спане на Райстлин. Останалите щяха да спят в палатки. Танис поклати глава. Това бе най-странната картина на фона на всичко, което бяха преживели. Той погледна близнаците. Райстлин седеше на капрата на фургона, присвил рамене под напора на вятъра, обвит в загадъчност, която подлудяваше тълпата.

Карамон, облечен в меча кожа (също подарък от Уилям), беше нахлузил и мечата глава. Децата пощуряваха от възторг при тази гледка.

Вече наближаваха градските порти, когато ги спря взвод драконяни. Танис със свито сърце и с ръка на меча побърза да мине отпред, но се оказа, че командирът искал само да се увери, че трупата ще мине през Блъдуоч, където били разквартирувани войските на драконяните. Командирът споменал за шоуто на някакъв свой приятел и войските ги очаквали с голямо нетърпение. Танис побърза да му обещае, че ще посетят града, но се закле наум, че изобщо няма да припарят до това място.

Накрая стигнаха до градските порти и слязоха от конете, за да се сбогуват с приятелите си. Уилям ги прегърна един по един, като започна с Тика и завърши пак с нея. Пропусна само Райстлин, защото магьосникът му отправи толкова страшен поглед, че кръчмарят побърза да се отдръпне.

Спътниците се качиха на конете, а Райстлин и Карамон седнаха на капрата. Тълпата ги изпрати с радостни възгласи и крещеше да се върнат за празниците по случай пролетното Брануване. Стражите отвориха портите, пожелаха им лек път и те излязоха от града.

Духаше студен вятър и валеше сняг. Широкият път се простираше равен и пуст. Райстлин се разкашля и се прибра във фургона. Останалите спуснаха ниско качулките на кожените си наметки и плътно се загърнаха. Карамон изглеждаше необичайно умислен.

— Танис — обърна се внезапно той към полуелфа, — много се притеснявах някой от нашите приятели да не ни види в този вид. Представяш ли си реакцията на Флинт? Мърморкото щеше да ме подиграва до края на живота ми. Ами Стърм! — Огромният мъж поклати глава. Тази мисъл наистина го ужаси.