— Брайтблейд, исках да те питам нещо, но не намерих време през последните дни. Ти спомена, че твоите приятели ще дойдат в Санкрист. Някой от тях ще може ли да свидетелства в твоя полза?
Стърм се поколеба. Освен за Танис, за друг не се сещаше. През последните дни непрекъснато мислеше за него. Много се надяваше, че ще успее да дойде в Санкрист, но напразно. Където и да се намираше, той сигурно си имаше собствени проблеми и неприятности. Сети се и за още една личност, която отчаяно се бе надявал да види. Стърм попипа несъзнателно Звездата, която висеше на шията му. Усети топлината й и разбра — незнайно как, — че макар и далеч, Алхана беше с него. И тогава…
— Лорана!
— Жена? — Гюнтар се намръщи.
— Да, но е дъщеря на Говорителя на слънцата и е принцеса на Куалинести. Също така и брат й, Гилтанас. И двамата свидетелстват в моя полза.
— Принцеса… — Гюнтар се замисли. Изведнъж лицето му се разведри. — Това е много добре, особено сега, когато получихме вест, че самият Говорител ще присъства на Висшия Съвет, за да обсъдим драконовото кълбо. Момче, ако това стане ще направя всичко възможно да те известя и тогава отново ще можеш да облечеш доспехите си и да ги носиш с гордо вдигната глава! Ще бъдеш напълно оправдан!
— А вашата чест ще остане ненакърнена. — Стърм разтърси сърдечно ръката му.
— Пфу! Изобщо не мисли за това! — Гюнтар сложи длан на главата му, както бе сложил ръка на главите на синовете си, и Стърм коленичи благоговейно. — Приеми благословията ми, Брайтблейд, благословия, която ти давам вместо твоя баща. Изпълни дълга си, момко, и остани син на баща си. И нека духът на лорд Хума бъде с теб.
— Благодаря, милорд! — Рицарят се изправи. — Сбогом.
— Сбогом, Стърм. — Гюнтар го прегърна здраво, обърна се и го остави.
Зазоряваше се, но слънцето не се виждаше на зимното небе.
Над оловносивото море бяха надвиснали тъмни облаци. Единствените звуци в тишината бяха заповедите на капитаните, отговорите на екипажите, скърцането на лебедките и плюще-нето на платната. Белокрилите кораби вдигнаха котва и отплаваха на север. Последното платно скоро изчезна от хоризонта, но всички продължаваха да стоят на кея. Не си тръгнаха дори когато заваля леден дъжд, примесен със сняг, и когато сивкавата пелена закри хоризонта.
3.
Драконовото кълбо.
Обещанието на Карамон.
Райстлин стоеше на вратата на фургона и се взираше в слънчевата гора. Цареше тишина. Нищо не помръдваше в безбрежния сняг. Спътниците му бяха поели по най-различни задачи. Магьосникът влезе във фургона и затвори добре дървената врата.
От няколко дни лагеруваха тук, в подножието на Кендърмор.
Пътуването им, учудващо безпроблемно и успешно, наближаваше края си. Тази нощ, под прикритието на тъмнината, щяха да тръгнат за Флотсам. Имаха достатъчно пари, за да наемат кораб и да им останат за провизии и за едноседмичен престой в града. Днес следобед щяха да дадат последното представление.
Той отиде в дъното на фургона, яркочервената му сценична роба висеше на един пирон. Сутринта Тика бе понечила да я опакова, но Райстлин беше изръмжал и тя излезе в гората, защото знаеше, че Карамон ще я намери. Магьосникът протегна хилавата си ръка и докосна робата. Тънките му пръсти погладиха с копнеж финото сукно и той съжали, че този период от живота му свърши.
— Бях щастлив — промълви на себе си. — Странно. Малко са моментите, когато съм го казвал, но никога не съм се надявал на щастие. То е толкова мимолетно в сравнение с магията! Но… но последните седмици бяха мирни. Мирни и щастливи. Не знам дали някога отново ще има такива. Не и след това, което трябва да сторя…
Той подържа още малко робата, захвърли я на пода и влезе в преграденото със завеса място, което бе само негово. Сега разполагаше с няколко часа уединение, всъщност чак до вечерта. Танис и Ривъруайнд бяха отишли на лов. Карамон заяви същото, но всички знаеха, че това е само предлог, за да се уедини някъде с Тика. Златна Луна приготвяше храната за пътуването. Никой нямаше да го безпокои. Магьосникът кимна и се отпусна доволно. Той седна зад малката сгъваема масичка, която Карамон му беше направил, и внимателно извади от най-вътрешния джоб на робата си една неугледна чанта — чантата, в която се намираше драконовото кълбо, — развърза връвта с треперещи пръсти и я отвори. Райстлин бръкна вътре и извади кълбото. Подържа го в дланта си и се опита да разбере дали не е настъпила някаква промяна. Зеленикавата светлина все още мъждукаше, а то продължаваше да е студено като късче лед. Той се усмихна, остави го настрани и започна да рови под масата. Накрая намери онова, което търсеше — грубоват дялан триножник, — взе го и го разпъна. Уредът бе съвсем примитивен. Ако го видеше Флинт, щеше да подскочи от отвращение, но Райстлин не притежаваше нито търпението, нито любовта, необходими при работата с дърво. Беше го направил тайно в дъното на клатушкащия се фургон, докато пътуваха по безкрайните пътища, и се надяваше да свърши работа.