Магьосникът постави върху триножника драконовото кълбо.
Кристалната сфера го мамеше, но Райстлин се облегна и търпеливо зачака. Не след дълго кълбото се уголеми, точно както беше очаквал. Или не? Може би самият той се беше смалил? Не знаеше. Единствената разлика се състоеше в това, че бе твърде малък и твърде незначителен, за да се намира в една стая с него.
Магьосникът поклати глава. Не трябваше да се поддава на властта му. В същия миг почувства първите, едва доловими опити на кълбото да го обсеби, които скоро щяха да станат съвсем явни. Гърлото му се сви и той се разкашля. Прокле болните си дробове, пое дълбоко дъх и се насили да диша спокойно и равномерно.
„Трябва да се отпусна — заповяда си мислено. — Не трябва да се страхувам. — Той отправи безмълвен зов към кълбото: — Погледни с каква сила се сдобих! Виж какво направих в Черната гора и в Силванести. Аз съм силен. Не ме е страх.“
Цветовете на кълбото бавно се завъртяха и той притвори очи, за да не го гледа. Когато възвърна самоконтрола си, ги отвори и въздъхна дълбоко. Моментът наближаваше.
Драконовото кълбо беше възстановило напълно първоначалния си размер. Райстлин видя съвсем ясно съсухрените ръце на Лорак, които не можеха да се откъснат от него, и потрепери неволно. „Не! Престани!“ — каза си решително и моментално прогони образа от съзнанието си. Той отново успокои дишането си и прикова необикновените си очи в кълбото. След това протегна тънките си пръсти — много бавно, — поколеба се за последно, обхвана с длани студения кристал и изговори древните думи:
— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар.
Откъде знаеше какво да каже? Как накара кълбото да осъзнае присъствието му? Райстлин не знаеше. Думите сами изникнаха някъде вътре в него.
Той ги повтори:
— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар! Зеленият цвят се превърна във вихрушка от най-различни цветове, които го замаяха. Кристалът стана толкова студен, че дланите му се вледениха. Райстлин с ужас помисли, че ако ги отдръпне, плътта му ще остане върху кълбото. Той стисна зъби, преодоля болката и за трети път изговори магическите думи.
Цветовете спряха вихреното си движение. В центъра се появи светлина, съставена от всички цветове и от нито един. Той преглътна и опита да потисне спазъма, който се надигаше в гърдите му.
В светлината се появиха две ръце! Магьосникът изпита неистово желание да отдръпне своите, но още преди да помръдне те го хванаха в силна и здрава хватка. Кълбото изчезна! Стаята изчезна!
Райстлин не виждаше нищо — никаква светлина, никакъв мрак.
Нищо! Нищо… освен двете ръце, които стискаха неговите. Той се съсредоточи в тях с ужас.
Човешки? Елфски? Стари? Млади? Не знаеше. Пръстите бяха дълги и тънки, но хватката им бе смъртоносна. Ако го пуснеха, щеше да отплува в нищото, докато мракът милостиво го погълне. Единствено страхът му даваше сила да се държи за тези ръце. Но тогава усети, че те го придърпват по-близо, придърпват го в… в…
Изведнъж Райстлин се пробуди, сякаш някой плисна студена вода в лицето му. „Не! — обърна се той към съзнанието, което контролираше тези ръце. — Няма да дойда!“ — Страхуваше се да се пусне, но много повече се страхуваше да не бъде придърпан там, където не искаше да отива. „Ще запазя самоконтрол“ — заяви на съзнанието и стисна ръцете, като вложи цялата си сила, цялата си воля и магически умения, за да ги придърпа към себе си!
Те застинаха. За един миг двете съзнания се вкопчиха в схватка на живот и смърт. След малко Райстлин почувства как силата изтича от тялото му и ръцете отново взеха надмощие, но този път съвсем малко. Агонизиращият маг призова на помощ всяка капка кръв, съсредоточи се във всеки нерв и всеки мускул, за да им попречи.
Бавно… полека… точно когато мислеше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и мозъкът му ще се взриви, те отпуснаха мъртвата си хватка. Все още го стискаха здраво, но вече Райстлин контролираше ситуацията.
Екстазът от победата и от магията потече по тялото му, в един момент избухна и го обви топла златиста светлина. Той се разтрепери и почувства как ръцете го обгръщат нежно и му вливат от силата си.
„Какво си ти? — попита без думи. — Добро ли си? Или зло?“ Нито едното, нито другото. Аз съм нищо и всичко. Аз съм същността на драконите, уловена в кълбото преди много време.