— Милорд, имате гости. Пристигнаха преди няколко часа.
— Кои са? — попита без особен интерес Гюнтар, тъй като гостите бяха нещо обичайно, особено по коледно време. — Лорд Майкъл? Той не можа да дойде с нас и аз му казах да се отбие на връщане…
— Един старец, милорд — прекъсна го Уилс, — и някакъв кендер.
— Кендер ли? — разтревожи се лордът.
— Боя се, че да, милорд. Но не се притеснявайте — побърза да добави майордомът, — заключил съм всичкото сребро в едно чекмедже, а нейно благородие скри бижутата си долу в избата.
— Да не сме под обсада, по дяволите! — изръмжа Гюнтар, но все пак прекоси огромния двор доста по-бързо от друг път.
— Човек трябва много да внимава с тия създания — мърмореше майордомът, подтичвайки след господаря си.
— Какви са тия, някакви просяци? Защо си ги пуснал вътре? — раздразни се Гюнтар. В момента копнееше единствено за чаша греяно вино, за сухи дрехи и жена му да му разтрие гърба. — Дай им храна и малко пари и ги отпрати. И в никакъв случай не забравяй да претърсиш кендера.
— Точно това щях да направя, милорд — изрече с накърнено достойнство Уилс. — Но те са много особени — най-вече старецът. Ако питате мен, сигурно е изпечен шпионин. Знае повече, отколкото е полезно за него — а също и за нас.
— Какво имаш предвид?
Гюнтар спря и изгледа внимателно майордома, защото се доверяваше на изострения му нюх и наблюдателността му. Уилс се озърна и му прошепна:
— Старецът каза да ви предам, че имал спешни новини за Драконовото кълбо, милорд!
— Какво?! — Гюнтар не повярва на ушите си. Никой не знаеше за кълбото, или поне той смяташе така. Естествено рицарите знаеха. Дерек ли беше издал тайната, или това бе някоя от поредните му интриги? — Уил, постъпил си мъдро, както винаги. — Къде са?
— Оставих ги в оръжейната стая, милорд, защото реших, че там могат да сторят най-малко пакости.
— Само да се преоблека и идвам веднага. Ти настани ли ги, както се полага?
— Да, милорд — отвърна Уилс и забърза след господаря си. — Занесох им бира, месо и хляб. Вероятно кендерът вече е задигнал чиниите…
Гюнтар и Уилс спряха пред вратата на оръжейната стая и се заслушаха какво си говорят странниците.
— Остави го веднага на мястото му! — заповяда един властен глас.
— Няма! Мое си е! Виж, беше в торбата ми.
— Ами да, нали го пъхна там преди минутка.
— Жестоко грешиш! — Вторият глас звучеше обидено.
— Мое е! Ето, виж какво пише тук…
— „На скъпия ми съпруг Гюнтар, по случай деня от сватбата ни“ — отвърна първият глас.
В стаята настъпи кратка тишина и пискливият глас прозвуча отново, но вече малко по-тихо.
— Сигурно се е търкулнало съвсем случайно в торбата ми, Физбан. Точно така! Ами да, тя беше под масата! Какъв късмет. Ако беше паднало на пода, сигурно щеше да се счупи…
Лорд Гюнтар отвори вратата с мрачно и решително изражение, а Уилс се промъкна след него и огледа бързо предметите в стаята.
— Честита Коледа.
Двамата непознати се извърнаха. Старецът държеше в ръка красива глинена халба. Уилс се спусна като ястреб и я грабна от ръцете му, след което изгледа смразяващо кендера и я постави високо на полицата над камината, където нямаше да може да я стигне.
— Трябвам ли ви още, милорд? — попита майордомът и хвърли многозначителен поглед към кендера, — или да остана и да държа под око вещите?
Гюнтар понечи да отговори, но старецът направи повелителен жест.
— Добри човече, донеси ни още малко бира. И, ако обичаш, този път не я точи от бурето за прислугата! Отвори онова в ъгъла до стълбите. Знаеш кое… дето е цялото в паяжини.
Челюстта на Уилс увисна.
— Отивай! Какво стоиш и зяпаш като риба на сухо! Малко му е бавничка мисълта, нали? — попита дружески старецът Гюнтар.
— Д-да — заекна лордът. — Няма нищо, Уилс. Аз с-също бих изпил една халба от… от… бурето… д-до стълбите. А ти откъде знаеш?
— О, той е магьосник — обади се кендерът и седна на стола без покана.
— Магьосник ли? — Старецът се озърна. — Къде? Тас го мушна в ребрата и му прошепна нещо.
— Сериозно? Аз? Не думай! Забележително! Ами, щом казваш — май наистина си спомних едно заклинание… Огнена топка! — Как ли се правеше? Чакай! — Той започна да мълви някакви странни думи, но кендерът бързо скочи от стола и го разтърси.
— Не, старче, не! Не сега!
— Май си прав — съгласи се тъжно той. — Макар че това е едно чудесно заклинание…
— Сигурно — измърмори тотално озадаченият Гюнтар, но след това тръсна глава и продължи с необходимата строгост. — Кои сте вие и защо сте тук? Уилс спомена за някакво драконово кълбо…