— Здравей, човеко. Казвам се Морлок и смятам, че и двамата с теб сме разумни същества, така че искам да установим контакт. Ако успеем — ще помогнем значително за развитието на вашия вид по отношение на науката, а вярвам, че вие ще ни научите на нещо по отношение на етиката. — Казах това, защото дори и да се съмнявах в наличието на разум в хората, аз бях убеден, че дори и да са разумни, те със сигурност ще са назад в развитието си от нас във всяко едно отношение. Треперех. Откога исках да кажа тази реч. За моя изненада човекът започна да издава нечленоразделни крясъци и се хвърли към мен в пристъп на безумие с едно от своите железа. Избих желязото, защото още не исках да го убивам и все още разчитах на успех. Тогава изненадващо за мен той започна да ме удря с горните си крайници. Бях виждал това да правят само благородните девици — при това, когато бяха взимани от смелите рицари. Предположих, че това е ритуал на хората с който показват на другия, че са по-слаби и искат да ги умилостивят. Засмях се на досетливостта си. Хванах човекът отново и леко го положих в края на пещерата. През цялата нощ се опитвах да установя поне един признак на разум в него, но каквото и да му говорех, той само скимтеше свит на кълбо. Сутринта го оставих в пещерата, като я затворих с една огромна канара, за да не избяга. Бързо убих животно за ядене и му го оставих в пещерата. Пак я затворих с канарата и отлетях към дядо. Исках да го поразпитам за моите наблюдения. Поздравих го и му казах, че съм направил свое собствено разследване и искам да му задам няколко въпроса. Започнахме разговор, като аз го обсипвах с въпроси, а той ми отговаряше:
— Дядо, признавам, че винаги ме е учудвало — как може един биологичен вид, като хората вместо да се стреми да оцелее, както му казват инстинктите да се опитва да се унищожи. Мисля, че може би това е признак на разум.