Думите й се разнесоха съвсем ясно в чистия въздух. Може би прекалено ясно, поне що се отнасяше до Тас.
— Златна Луна. — Кендерът почувства как в гърлото му засяда буца и го наляга непоносима тъга. — Ето че и тя е мъртва. Карамон, Палин. Всички, които обичах, ги няма вече… И то по моя вина. Аз съм онзи, който трябваше да умре.
Конете, които теглеха каруцата, пристъпваха изнервено, сякаш нямаха търпение да потеглят на път. Тас хвърли поглед към Гатанко. Оставаха само още две съвсем дребни скъпоценни камъчета и устройството щеше да бъде поправено.
— Защо дойдохме тук, Мина? — долетя бумтящият, също толкова ясен глас на минотавъра. — Вече завладяхме Солантас, а соламнийците си получиха заслуженото и в момента тичат да се оплачат на майките си. Цялата соламнийска нация сега е в краката ти. Постигна толкова, колкото никой не е постигал през цялата световна история…
— Не съвсем, Галдар — поправи го Мина. — Остава ни да превземем Санкшън и трябва да го сторим по времето на Фестивала на Окото.
— Фестивалът… — смръщи чело минотавърът. — Фестивалът на Окото. В името на рогата ми, почти бях забравил за този стар празник. — Той се ухили. — Толкова си млада, Мина, изненадан съм, че изобщо си чувала за него. Никой не го е празнувал, откакто трите луни изчезнаха.
— Златна Луна ми е разказвала за фестивала — отговори водачката, като нежно галеше набръчканата буза на старицата. — Знам, че се е провеждал по времето, когато трите луни — червената, бялата и черната — са се застъпвали, образувайки в небесата гигантско втренчено око. Иска ми се да можех да видя тази гледка.
— Хората са го празнували с големи веселби и съревнования, или поне така съм чувал. Моят народ винаги е почитал и уважавал тази свещена нощ — заяви сериозно Галдар, — защото вярваме, че Окото е принадлежало на Саргас, нашия бог… бивш бог — поправи се бързо, хвърляйки поглед към нея. — И все пак какво общо има някакъв стар фестивал с превземането на Санкшън? Трите луни отдавна ги няма, а заедно с тях си е отишло и окото на боговете.
— Ще има фестивал, Галдар — каза Мина. — Фестивалът на Новото око, на Единственото око. И ще го отпразнуваме в Храма на Хуерзид.
— Храмът на Хуерзид е в Санкшън! — възрази Галдар. — Освен това се намира от другата страна на континента, без да споменаваме, че Санкшън си остава под контрола на Соламнийските рицари. Кога ще се проведе фестивалът?
— По определеното време — каза Мина. — Когато тотемът придобие цялост. Когато червеният дракон падне от небесата.
— Хмф — изсумтя Галдар. — Значи от нас се иска веднага да се насочим към Санкшън начело на огромна армия. Вместо това все още сме тук и си губим времето на това пропаднало място. — Той хвърли към Кулата изпълнен с враждебност поглед. — Със сигурност ще се забавим, ако се наложи да влачим след себе си тялото на старицата.
Откъм кладата се разнасяха нисък тътен и припукване. Пламъците протягаха пръсти към каменните стени на Кулата и оставяха по тях черни отпечатъци. Пушекът се кълбеше край Галдар и го караше да примигва раздразнено. Димът вече се издигаше и нахлуваше през прозореца. Тас се закашля и забързано прикри уста с ръката си.
— Заповядано ми е да отнеса тялото на Златна Луна, принцеса на Кешу, носителката на Синия кристален жезъл, в Санкшън, в Храма на Хуерзид най-късно до нощта на Фестивала на Новото око. Съвсем скоро ще станем свидетели на невиждано чудо, Галдар. Нищо не може да ни забави. Придвижването ни ще продължи според предвиденото. Единият бог ще се погрижи за това.
Мина простря ръце над тялото на Златна Луна и издигна глас в молитва. От пръстите й избликна оранжево-жълта светлина. Тас се опита да погледне в светлината, за да види какво се случва, ала сиянието се забиваше в очите му като хиляди натрошени парчета стъкло, причинявайки му нетърпима болка и парене, така че бързо бе принуден да ги затвори. Дори и по този начин обаче продължаваше да вижда непоносимия блясък.
Молитвата на Мина внезапно свърши. Ярката светлина бавно отмря. Тасълхоф отвори очи.
Тялото на Златна Луна бе обгърнато в саркофаг от златист кехлибар. Лечителката отново изглеждаше млада и красива. Носеше бялата мантия, която бе носила и приживе. Златистосребърните й коси бяха украсени с пера и замръзнали неподвижно в прегръдката на кехлибара.
Тас почувства как неприятното чувство в стомаха му се надига към гърлото. Той задиша още по-тежко и улови ръба на перваза, за да не падне.