— Ренде за сирене — говореше гномчето, вгледано замислено в устройството. — Или пък… с някои подобрения… може да се превърне в мелачка за месо, както и в…
— Няма значение — каза Тасълхоф и си пое дълбоко дъх, колкото да си възвърне куража. — Просто ми дай устройството. Благодаря ти, че го поправи. Неприятно ми е, че те оставям в Кулата на Върховното чародейство с всички тези минотаври и Мрачни рицари, но веднага щом ме настъпи гигантът, те навярно ще изчезнат. А сега би ли ми го подал?
Стъпките бяха заглъхнали, но накъсаното дишане продължаваше. Стълбището беше стръмно и опасно. Очевидно минотавърът се бе принудил да спре, за да си поеме дъх.
— Може би комбинация от въдица и калъп за обувки? — предположи гномчето.
Шумът от стъпките на минотавъра се поднови.
Тас най-после се предаде. Така или иначе всички знаят, че е трудно да останеш любезен за по-продължително време, когато говориш с гном. Той посегна към устройството:
— Дай ми го!
— Нали няма да го счупиш отново? — осведоми се Гатанко, като го дръпна съвсем леко, но достатъчно, за да го предпази от грабливите пръсти на кендера.
— Не, няма да го счупя! — произнесе твърдо Тасълхоф. Той се протегна още веднъж и този път успя да улови и да изтръгне устройството от ръцете на гномчето. — Дори смятам да ти покажа как работи… тоест надявам се да успея — измърмори сам на себе си.
Вдигна го и произнесе наум една съвсем малка молитва:
„Зная, че не можеш да ме чуеш, Физбан… Или пък можеш, но си така разочарован от мен, че не желаеш. Наистина съжалявам. Наистина, наистина съжалявам. — Очите му плуваха в напиращите сълзи. — Въобще не съм искал да причинявам всички тези неприятности. Исках единствено да говоря на погребението на Карамон, за да кажа на всички какъв добър приятел беше той. Нямах представа, че ще се получи така. Ама никаква! Тъй че, ако сега размислиш и ми помогнеш да се върна да умра, обещавам да си остана умрял. Честна дума.“
— Струва ми се, че нищо не се случва — измърмори Гатанко. — Сигурен ли си, че е включено?
Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо. Тас издигна устройството над главата си.
— Думите на заклинанието. Трябва да ги кажа. Зная ги — произнесе той и преглътна. — Започваше със… Започваше със… Твойто време си е твое… Въпреки че го избягваш… Не, не може да бъде вярно. Изоставил. Въпреки че си го изоставил… И нещо, нещо се въртеше.
Стъпките вече бяха така близо, че усещаше как вратата потреперва.
По челото му изби пот. Той отново преглътна и се втренчи в устройството, сякаш очакваше помощта да дойде именно от него. Когато обаче това не се случи, кендерът го разтърси.
— Е, поне сега разбрахме как се е счупило — каза сурово Гатанко. — Още дълго ли ще отнеме? Мисля, че някой идва насам.
— Дръж здраво края и ще се окажеш в началото. Не, не беше така — оклюма нещастно Тас. — Изцяло погрешно е. Не мога да си спомня думите! Какво им става? Знаех ги наизуст. Можех да ги изрецитирам, застанал на главата си. Сигурен съм, понеже Физбан специално ме караше да го правя…
Вратата се разтърси гръмотевично, сякаш минотавърът я бе блъснал с рамо.
Тас затвори очи, за да не чува ставащото пред вратата.
— Физбан ме караше да произнасям заклинанието отзад напред. Освен това трябваше да съм застанал на главата си. Беше слънчев, хубав ден. Намирахме се на една зелена ливада, а небето беше едно такова синьо, с онези пухкави бели облачета из него, птиците пееха и Физбан също пееше, поне докато съвсем учтиво не го помолих да престане…
Ново отекващо разтърсване и звук от нацепено дърво.
Думите просто връхлетяха Тасълхоф и заедно с това кендерът отново изпита топлото и ярко чувство, което го бе изпълвало в онзи далечен пролетен ден. Нямаше представа откъде се взеха, а и нямаше време да задава въпроси.
Устройството започна да грее ярко. Инкрустираните скъпоценни камъни блестяха със своя собствена светлина.
Последното, което усети Тас, бе как нечия ръка улавя неговата. Последният звук, който чу, бе гласът на Гатанко, който пък крещеше панически: