В небесата сияеше ярка светлина. Далечна и нереална, тази светлина бе много по-ярка от слънцето и караше диска му да изглежда блед и незначителен. Смъртните очи на Даламар едва ли биха издържали дълго, вперени в подобна светлина, но сега имаше чувството, че може да се взира в нея вечно. Взираше се и усещаше как цялото му същество се принизява, губи своята важност, превръща се в предмет без каквото и да е значение.
Още като дете той бе вдигнал поглед към нощното небе на своята родина, за да види там сребърната луна. Тогава луната му се бе сторила като играчка, към която трябва просто да се протегнеш, за да си поиграеш с нея. Ала когато родителите му бяха отказали да я свалят от небето и да му я дадат, той бе заплакал от яд от безсилие. Точно по този начин се чувстваше и сега. Вероятно дори би заплакал, ако имаше очи, които да плачат, и сълзи, които да падат от тях. Ярката красива светлина бе толкова далеч, бе така недостижима… Пътят му към нея бе препречен от преграда, по-тънка от есенна паяжина и по-здрава от най-силната стомана. Колкото и да опитваше, не можеше да я преодолее — беше като стена на затвор, ограждаща целия свят.
Не беше сам. Освен него имаше и други затворници. Навсякъде край него душите на умрелите блуждаеха, кръстосваха неуморно двора на този затвор и до една гледаха с копнеж към лъчистата светлина. Ала никоя не успяваше да я достигне.
— Светлината е много красива — произнесе нечий тих и измамно благ глас. — Това е светлината на отвъдното, следващата стъпка от дългото пътешествие, на което се е отправила душата ти. Ще ти позволя да тръгнеш към нея, ала първо трябва да ми донесеш онова, от което се нуждая.
Знаеше, че ще се подчини, че ще донесе на гласа всичко, стига това да му помогнеше да избяга от този затвор. Трябваше само да донесе магията. Той погледна към Кулата на Върховното чародейство и му се стори, че вероятно постройката има нещо общо с него самия, ала всичко вече беше отминало, беше изгубило значението си. Кулата бе същинско хранилище за магия. Виждаше тази магия като искрящи потоци златен прах, протичащ сред безплодната пустиня на изминалия му живот.
Останалите души се устремиха към Кулата — вече лишена от своя господар. Даламар отново погледна лъчистата светлина и душата му се сви от копнеж. След това се присъедини към реката, която се вливаше в Кулата.
Почти беше достигнал входа, когато една ръка се протегна и успя да го задържи. Сетне гласът, ядосаният и изпълнен с безсилие глас, изсъска:
— Спри.
— Спрете! — заповяда Мина. — Веднага! Не изгаряйте телата. Промених решението си.
Рицарите я погледнаха стреснато. Труповете паднаха отпуснато на земята. Мъжете се взираха един в друг с недоумение. Никога дотогава не бяха виждали Мина така нерешителна и изпълнена със съмнения. Това не им харесваше, нито пък им се бе понравило да я видят наказана, даже и от този Един бог. Този Бог беше твърде далеч от тях. Мина бе пред очите им и те я боготворяха, издигаха я в култ.
— Чудесна идея — обади се Галдар, докато излизаше от Кулата. Той се втренчи с нездрав поглед в мъртвите чародеи. — Да оставим лешоядите да се разправят сами със собствената си мърша. Кендерът не е в Кулата. Претърсихме я от горе до долу. Да се махаме от това прокълнато място.
Пламъците припукваха. Димът се виеше около Кулата, подобно на душите, виещи се около дънерите на кипарисите. Живите стояха обнадеждени и в очакване най-после да потеглят надалеч от тук. За разлика от тях душите нямаха къде да отидат. И всички се питаха как смята да постъпи Мина.
Тя коленичи до тялото на Даламар. Сетне стисна с ръка медальона на врата си, а другата постави върху смъртоносните рани на магьосника. Втренчените му очи продължаваха да се взират отсъстващо.
И тогава, съвсем тихо, Мина започна да пее:
Плътта на Даламар под ръката й започна да се затопля. Кръвта нахлуваше и обагряше посивелите му бузи, стопляше вледенените му крайници. Устните му се разтвориха и магьосникът си пое дълбоко дъх. Даламар сякаш потръпна от докосването й. Животът най-после се беше върнал в тялото му, ала очите му си оставаха отсъстващо втренчени и празни.