Галдар наблюдаваше ставащото намръщено и невярващо. В очите на рицарите се четеше едва сдържано страхопочитание. И преди Мина се бе молила над мъртвите, ала никога дотогава не беше възвръщала някой към живот. Мъртвите служеха на Единия бог, така казваше тя.
— Стани — нареди водачката.
Живото тяло с мъртвешки очи се подчини и се изправи на крака.
— Отиди при каруцата — заповяда му тя. — И чакай заповедите ми.
Клепачите на елфа затрепериха и цялото му тяло се сгърчи.
После очите му съвсем бавно се обърнаха и я погледнаха.
— Този път ще ми се подчиниш — каза Мина. — Ще ми се подчиняваш и занапред. В противен случай ще те унищожа. Не тялото ти. Сега загубата на тази обвивка едва ли ще има сериозни последствия за теб. Ще унищожа душата ти.
Трупът потръпна и след кратко колебание се повлече към каруцата. Рицарите тутакси се засуетиха, за да му направят път и да се отдръпнат колкото могат по-надалеч. По устните на неколцина плъзнаха широки усмивки. Тромавото подобие на Даламар изглеждаше смешно. Един от рицарите даже се изсмя на глас.
Галдар не виждаше нищо смешно в зрелището. Минотавърът беше ужасен и отблъснат до дъното на душата си. Нямаше проблеми да остави труповете на мършоядите — в края на краищата това бяха най-обикновени магьосници, — но това вече не му харесваше. Имаше нещо дълбоко погрешно в ставащото, въпреки че не беше съвсем сигурен какво или защо трябваше да бъде притеснен.
— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита той.
Тя не му обърна внимание. В този момент водачката припяваше същата песен над тялото и на втория чародей, поставила ръка на гърдите му. Трупът се изправи в седнало положение.
— Отиди при своя другар в каруцата — нареди тя.
Очите на Палин премигнаха. Чертите му се сгърчиха от внезапен спазъм. Разкривените му пръсти бавно започнаха да се издигат, протегнати, готови да уловят и задържат нещо, което само той можеше да види.
— Ще те унищожа — каза му сурово Мина. — Подчини ми се.
Ръцете на магьосника се свиха в юмруци. Лицето му бе изкривено от силна агония, сякаш изпитваше болка, по-непоносима и от болката по време на смъртта си.
— Тръгвай — посочи каруцата Мина.
Трупът най-сетне се предаде, наведе глава и тръгна нататък. Този път никой от рицарите не се засмя.
Водачката стоеше бледа, изпита и изтощена. Денят й бе донесъл единствено тъга. Смъртта на жената, която бе обичала като родна майка, гневът на нейния бог… Постепенно я обземаше непоносима умора, раменете й се отпуснаха. Личеше си, че едва има сили да се държи изправена. Галдар почувства прилив на съжаление. Искаше му се да има начин да я успокои и утеши, ала задълженията му бяха на първо място.
— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита тихо, за да го чува само тя. — Достатъчно лошо е, че ще ни се наложи да влачим из цял Ансалон ковчег, а сега и тези две… неща. — Нямаше представа как да ги нарече. — Защо постъпи така с тях? Какви цели преследваш? — Той се намръщи. — А и мъжете започват да стават неспокойни.
Очите с цвят на кехлибар се обърнаха към него. Лицето й може да беше белязано от умората и скръбта, ала в тези очи имаше ярка светлина и незамъглен разум. Минотавърът усети как го пронизват до дъното на душата му.
— Ти също си неспокоен, Галдар — произнесе тя.
Той измърмори нещо. Устатата му се изкриви.
Мина обърна поглед към двата трупа, които сега седяха на ръба на каруцата и се взираха в нищото.
— Чародеите са свързани с кендера, Галдар.
— Значи са наши заложници? — ободри се минотавърът. Това поне му звучеше по-разумно.
— Ако предпочиташ, може и така да се каже. Те са заложници. А когато си върнем кендера и артефакта, ще ми обяснят как да си служа с него.
— Ще се погрижа да ги пазят добре.
— Няма да е нужно — сви рамене тя. — Мисли за тях не като за затворници, а по-скоро като за две лишени от живот парчета месо. — Мина продължаваше да се взира в Палин и Даламар със замислено изражение. — Какво ще кажеш за армия от такива като тях, Галдар? Армия от войници, които се подчиняват на заповедите ти, без да задават въпроси, без да се боят, притежаващи невероятна сила, които падат само за да се изправят и да продължат напред? Нима това не е мечтата на всеки пълководец? Ще държим душите им в робство — продължи след малко, сякаш за момент си бе позволила да обмисли идеята по-сериозно — а телата им ще хвърляме в битката. Как смяташ, Галдар?