— И този момент е настъпил с Войната на Хаоса — произнесе Огледало. Той замълча, след което попита съвсем тихо: — Как се чувстваш?
— Умирам — отговори направо Ские. — Ето как се чувствам.
Ако сребърният дракон беше човек, вероятно щеше да каже нещо, което да утеши смъртника в последните му часове. Но макар в този момент да бе приел формата на човек, Огледало не беше такъв. Драконите не умеят да лъжат, даже и когато трябва да успокоят някого. А и сребърният беше достатъчно мъдър, за да разбере, че такива думи носят утеха единствено на живите.
Ские беше дракон войн. Син дракон, който многократно беше влизал в бой и бе запращал не един и двама от своите врагове към дълбините на смъртта. Той и неговата знаменита господарка, Китиара ут Матар, бяха прокарали кървава бразда на разруха и унищожение през половин Ансалон по време на Войната на Копието. След Войната на Хаоса, Ские бе един от малцината, които бяха удържали позициите си срещу чуждоземните драконови господарки, Малис и Берил, като в крайна сметка бе набрал достатъчно мощ, за да заеме мястото си сред тях. А силата му беше дошла от убийствата и изяждането на драконите от собствения му вид. Ские също притежаваше отвратителен тотем от черепите на жертвите си.
Огледало не можеше да види този тотем, но го долавяше в непосредствена близост. Чуваше и гласовете на мъртвите — обвинителни, гневни, викащи за мъст. Сребърният дракон не изпитваше и капчица симпатия към Ские. И ако го бе срещнал в битка, Огледало щеше да се сражава, за да победи врага си и за да изпита наслада от поражението му.
Без съмнение Ские не би имал нищо против подобен славен завършек на живота си. Да умреш като войн, да се провалиш от небесата, по ноктите ти да блести кръвта на врага ти, а на върха на езика ти все още да се усеща вкусът на мълнията. Ето как би желал да умре той. Не и по този начин, не и безпомощен, легнал на пода в капана на собственото си леговище, докато животът го напускаше на мъчителни, дълги хрипове — с отпуснати могъщи криле и окървавени, стържещи по пода нокти.
„Никой дракон не бива да умира по този начин — помисли си Огледало, — нито дори най-злият ми враг.“ Вече съжаляваше, че е използвал магията си, за да върне синия към живот, но се налагаше да научи повече за Единия бог, трябваше да се добере до истината. Наложи си да притъпи съжалението, което изпитваше към врага си, и да продължи да му задава въпроси. И без друго Ские едва ли още дълго щеше да може да му отговаря.
— Твърдиш, че Такхизис е планирала да открадне света — каза Огледало по време на един от разговорите им. — И ти си бил част от този план.
Синият изръмжа. Огледало долови как масивното тяло на събеседника му се помести в опит да облекчи изгарящата болка.
— И то най-важната част, проклет да бъде еонът, в който срещнах вероломната кучка. Именно аз пръв открих Порталите. Нашият свят, онзи, в който съм роден аз и всички като мен, не прилича на вашия. Ние не делим света си с родените да живеят кратко, с меките тела. Нашият свят принадлежи единствено на драконите.
Последните му думи бяха съпроводени от многократни паузи, за да си поеме дъх, придружени с болезнени стенания. Ские обаче беше твърдо решен да довърши разказа си.
Гласът му бе слаб, ала Огледало ясно долавяше в него далечния тътен на гневни гръмотевици.
— Винаги сме бродели на воля из света си. Водехме чудовищни битки помежду си и се борехме за оцеляване. Драконите, които виждаш тук, тази Берил и тази Малис, може би ти изглеждат огромни, ала в сравнение с онези, които владееха моя роден свят, двете драконеси са просто незначителни и жалки създания. Това е и една от причините, поради които дойдоха тук. Аз… аз обаче дойдох по своя собствена воля… Както и много други, виждах, че онзи свят тъпче на едно място. За нас нямаше бъдеще, за децата ни нямаше друго бъдеще, освен да изяждат или да бъдат изядени. Вместо да напредваме, се връщахме назад. Не бях единственият, който търсеше изход, но пък бях първият, който го намери. Използвах магията си и открих пътища, водещи през етера към светове отвъд онзи, който обитавахме. С времето ставах все по-уверен и опитен в умението си да пътувам между тях. Нерядко това спасяваше живота ми, защото всеки път, когато бях заплашен от смърт от някой от Възрастните, трябваше просто да направя скок в етера и да се избавя от заплахата… Именно по този начин се натъкнах и на Нейно мрачно величество. — При последните думи Ские изскърца със зъби, сякаш, ако можеше, би прекършил Такхизис с тях. — Никога дотогава не бях виждал бог. Никога не бях съзирал нещо толкова великолепно, никога не бях долавял присъствието на подобно могъщество. Така аз й се поклоних и й предложих услугите си. Такхизис беше очарована от пътищата през етера. Не бях дотолкова заслепен, че да й разкрия всичко, което знаех за Порталите, но й казах достатъчно, за да може да схване доколко полезни могат да й бъдат… После тя ме доведе в своя свят, който наричаше Крин. Каза ми, че тук е един от многото богове. Твърдеше, че е най-могъща от всички тях и поради тази причина от нея се боят и постоянно кроят заговори за провала й, но един ден щяла да постигне своя триумф и тогава ме очаквала богата награда: щях да властвам над Крин и меките тела, които го населяваха. Светът ви щеше да бъде мой в замяна на услугите ми. Не е необходимо да споменавам, че всичко това бяха просто лъжи.