Гневът направо кипеше в Огледало. Гняв срещу самонадеяната амбиция и липсата на каквато и да е загриженост към живеещите по лицето на Крин у царица Такхизис. За нея всички те бяха просто играчки. Сребърният дракон положи усилие да прикрие яростта си. Налагаше се да изслуша Ские, за да разбере всичко, което знаеше. Трябваше да научи какво се бе случило. Може би нямаше начин да промени миналото, но поне имаше шанс да повлияе на бъдещето.
— Тогава бях млад — продължи Ские, — а младежите от моя вид са с размерите на възрастните дракони тук. Царицата Такхизис ме свърза с Китиара — любимката на Нейно мрачно величество. Китиара…
Синият дракон замълча, изгубен в спомените си. Сетне въздъхна дълбоко и във въздишката му се усещаха болка от загубата и безнадежден копнеж.
— Битките ни заедно бяха славни. За пръв път открих, че можеш да се сражаваш и заради нещо повече от оцеляването си… че можеш да се сражаваш в името на честта, заради радостта от битката и славната победа. В началото презирах слабите същества, населяващи света ви: човеците и останалите. Така и не успявах да разбера напълно защо боговете им позволяват да живеят. Съвсем скоро обаче започнах да изпитвам възхита от тях… и особено от Китиара. Тя беше изпълнена с храброст, никога не се съмняваше в себе си, винаги знаеше съвсем точно какво иска и не се свенеше да посегне, за да го получи. Ах, каква богиня можеше да излезе от нея.
Ские замълча. Дъхът му излизаше на болезнени пресекулки.
— Ще я видя отново. Зная го. Двамата отново ще се сражаваме рамо до рамо… и още веднъж ще се къпем във величието на славата…
— И през цялото това време — каза Огледало, за да върне Ские обратно на темата — си действал в полза на Такхизис. И си отъпквал пътя, който е щял да я отведе до тази част на Вселената.
— Така е. Подготвих всичко. Тя трябваше само да изчака подходящото време.
— Едва ли обаче е можела да предвиди Войната на Хаоса? — Сребърният дракон усети как го връхлита една смразяваща мисъл. — Или всичко се е случило заради нейните интриги?
Ские изсумтя презрително.
— Такхизис може и да е лукава по природа, но чак толкова умна не е. Вероятно е имала някои подозрения, че Хаос е уловен в Сивия камък. В такъв случай просто е трябвало да прояви търпение — боговете го имат в изобилие — някой глупак да го освободи. Така или иначе сигурно щеше да намери начин. Никога не пропускаше шансовете, които й се откриваха. Войната на Хаоса дойде точно навреме. Дотогава всичко вече беше готово. Престори се, че напуска света, изоставяйки безпомощни на произвола на съдбата онези, които разчитаха на могъществото й. Налагаше се да го направи, за да запази силите си за огромната задача, която я очакваше… А когато моментът настъпи и Хаос беше победен, Такхизис впрегна чудовищните енергии, освободени от поражението му, за да изтръгне света от оковите, задържащи го на място, и да го отнесе до тези части на Вселената по пътищата, които аз бях създал с помощта на магията си. Всичко това се случи толкова бързо, че никой на света не забеляза разликата. Дори самите богове, уловени в отчаяната битка за оцеляването си, не заподозряха какво се е случило, нямаха абсолютно никаква представа за подмолните й планове, а щом веднъж осъзнаха резултата от действията й, вече бяха прекалено изтощени, за да направят каквото и да било… Такхизис просто отмъкна света и го скри от очите им. Всичко се разви точно според плановете й. Лишени от благословията на боговете, лишени от тяхната магия, жителите на Крин изведнъж бяха хвърлени в смут и отчаяние. Самата богиня бе така изтощена, така слаба, че присъствието й почти не се долавяше. Нуждаеше се от време да излекува раните си, нуждаеше се от почивка. Ала това не я тревожеше. Колкото по-дълго останеха хората без богове, толкова по-голяма щеше да бъде нуждата им. А когато отново се завърнеше сред тях, щяха да я приемат с отворени обятия и да се превърнат в нейни покорни слуги. Само че Такхизис допусна една съвсем мъничка грешка.