— Малис — произнесе Огледало. — Берил и останалите.
— Да. Новата играчка, която така внезапно бе паднала сред тях, ги заинтригува. Уморени от сраженията и борбата за оцеляване в собствения си свят, те видяха присъствието на този като избавление и желана промяна. Такхизис беше твърде слаба, за да им попречи, така че не можеше да направи нищо друго, освен мълчаливо и безсилно да наблюдава как си присвояват властта над нейния свят. Независимо от всичко продължаваше да ме лъже, че когато един ден се завърне и накаже узурпаторите, ще ми предаде властта над вашия свят. В началото й вярвах, но годините минаваха, а Малистрикс, Берил и останалите ставаха все по-могъщи, убиваха местните дракони, хранеха се с тях и строяха тотемите си, а аз нямах никаква вест от Такхизис… Съвсем ясно виждах как и този свят се превръща в подобие на онзи, който бях напуснал. Все по-често си припомнях с копнеж за славните дни в миналото и битките, водени рамо до рамо с Китиара. Вече не желаех нищо — нито от собствените си роднини, нито от жалките същества, населяващи Крин. Тогава отидох при Такхизис и настоях да ми се отплати… „Задръж Крин — казах й, — не се нуждая от него. Не го искам. Но ми върни Китиара. Двамата с нея ще поемем отново на път. И ще потърсим свят, в който славата отново ще бъде наша…“ Царицата ми обеща, че ще изпълни желанието ми. Трябваше само да потърся душата на Китиара в място, наречено Сивото. Потърсих това място и пристъпих в него. Или поне така смятах, че съм сторил. — Дълбоко в гърдите на Ские се разнесе глух грохот. — Останалото знаеш. Чу думите на Мина, новата любимка на Мрачната царица. Разбра как съм бил предаден.
— И все пак се твърди, че са те видели да заминаваш…
— Видели са само онова, което им е било вменено от нея да видят. Точно както в края на Войната на Хаоса.
Ские потъна в мълчание, умислен над грешките, които беше допуснал. Огледало чуваше колко трудно вдишва и издишва синият дракон. Ские можеше да продължи да живее часове или дни. Нямаше как да знае със сигурност. Нямаше начин и да разбере къде е ранен, нито пък той щеше да му каже. Запита се дали раната му не е по-скоро в душата, отколкото в сърцето.
Огледало реши да промени темата, за да откъсне Ские от мрачните му мисли:
— Значи Такхизис се е изправила срещу нова заплаха — драконесите.
— Драконесите — изръмжа Ские. — Да, те щяха да се окажат проблем. Такхизис се надяваше, че ще продължат да се сражават помежду си и в крайна сметка ще се избият, но някъде по това време двете решиха временно да прекратят караниците. Мирът беше сключен. Хората започнаха да се примиряват с положението. Царицата се страхуваше, че жителите на Крин ще започнат да боготворят драконесите — някои вече го правеха — и вече няма да имат нужда от нея. Такхизис все още не беше достатъчно силна, за да се изправи срещу натрапниците. Налагаше се да открие някакъв начин, по който да увеличи силите си. Още от преди това тя сочеше и се оплакваше на висок глас от загубата на енергия, която боговете търпят, позволявайки на душите да напускат този свят. Ето че сега й се удаваше възможност да открие начин да ги задържи и да ги накара да крадат дивата магия заради нея. И когато най-сетне се почувства достатъчно силна, тя се завърна. Това се случи в Нощта на бурята.
— Да — каза Огледало. — Чух онзи глас. Чух как ме подкани да се присъединя и да го боготворя като гласа на новия бог. Можех да го сторя, ала нещо ме спря. В сърцето си знаех кому принадлежи. Така че понесох наказанието си. Аз…
Той замълча. Ские се беше размърдал и се опитваше да надигне огромното си туловище от пода.
— Какво има? Какво правиш?
— Най-добре се скрий — отвърна синият дракон, като полагаше усилия да се задържи на крака. — Малис идва.
— Малис! — повтори разтревожено Огледало.
— Чула е, че умирам. Подлите ми слуги навярно не са губили време и са изтичали при нея, за да й донесат за радостната вест. Сега този огромен мършояд идва да открадне тотема ми. Защо ли просто не й позволя да го вземе! Такхизис отдавна си присвои тотемите на всички ни. Малис дори не подозира, че всяка вечер си ляга с най-лошия си враг. Нека червеният звяр дойде. Ще се изправя срещу нея, дори това да ми струва последния дъх, който ми е останал…