Измъкна се някак през дупката и се затича към храма, след което се скри в сянката на една от външните му стени, изградени под формата на квадрат от големи черни гранитни блокове. Предният вход се охраняваше от две кули. Тръгна, плътно прилепен покрай стената, в търсене на някакъв начин да проникне във вътрешността. Когато достигна до първата от кулите, най-сетне се натъкна на две врати, по една от всеки край на стената.
Вратите представляваха тежки железни плочи, задвижвани от лебедки, и бяха покрити с дебел слой ръжда. Със сигурност обаче щяха да останат на мястото си, дори и храмът да рухнеше напълно. Нямаше как да премине през тях, но пък част от стената встрани се бе превърнала в купчина чакъл, откъдето можеше да се изкачи, може би с цената на известни усилия, но пък това не му пречеше. Беше уверен, че ще се справи.
Понечи да тръгне към пролуката, но нещо го накара да се закове на място и да замръзне в сенките. С крайчеца на окото си бе забелязал някакво раздвижване.
Някой друг също бе решил да дойде при Храма на Дюъргаст. Точно отпред стоеше мъж и се взираше в постройката. Беше съвсем на открито. Слънчевите лъчи го обливаха от главата до петите. Силваношей потресено се зачуди как ли не го беше забелязал. И все пак — беше готов да се закълне, че когато се бе задал откъм завоя, на мястото, където понастоящем се намираше мъжът, не бе имало никого.
Ако се съдеше по външния му вид, непознатият не беше войн. Бе доста висок, много над среден на ръст. На кръста му не се виждаше меч, нито бе въоръжен с лък и стрели. Носеше кафяви вълнени плътно прилепнали панталони, зеленикавокафява туника и високи кожени ботуши. Главата и раменете му бяха скрити под кафява на цвят качулка, така че Силваношей нямаше как да разгледа лицето му.
Младежът започваше да се ядосва. Какво правеше този глупец тук? Очевидно нищо особено, освен че зяпаше към храма като кендер, излязъл на пикник. Не беше въоръжен, следователно не представляваше опасност, ала въпреки всичко младият елф се колебаеше дали да излезе пред него. Искаше на всяка цена да говори с Мина и единственото, което му хрумваше в този момент, бе, че непознатият може би просто охранява вратите. Или и той като самия Силван искаше да разговаря с нея. Изглеждаше така, сякаш очаква нещо.
Той застина нетърпеливо. Времето минаваше. Трябваше да влезе вътре. Трябваше да говори с Мина. Мъжът обаче не помръдваше.
В крайна сметка Силваношей реши, че повече не може да чака. Умееше да тича бързо. Стига да се наложеше, можеше да надбяга непознатия с лекота и да се изгуби сред вътрешността на храма, преди мъжът да е разбрал напълно какво се случва. Младежът си пое дълбоко дъх, готов да побегне.
Непознатият обърна глава. Сетне отметна качулката си и погледна право в Силваношей.
Беше от расата на елфите.
Силваношей го изгледа втрещено, без да може да помръдне. В продължение на един безкраен смразяващ миг си бе помислил, че Самар все пак е успял да влезе в дирите му. Само че не беше той.
На пръв поглед елфът изглеждаше поне толкова млад, колкото и кралят на силванестите. Тялото му притежаваше пъргавината и изяществото на младостта. Секунда по-късно Силваношей бе принуден да преосмисли първото си впечатление. Лицето на непознатия не бе докоснато ни най-малко от времето и все пак нещо в изражението му съдържаше в себе си улегналост, неприсъща за младостта, нейните надежди, въодушевление и радостно очакване, а в очите му, макар и жизнени, имаше отсянка на несподелена скръб. Силваношей имаше далечното усещане, че мъжът го познава, ала по никакъв начин не можеше да си отговори как е възможно това.
Елфът го наблюдава известно време, след което отмести очи и отново ги насочи към храма.
Силваношей мигом се възползва от временната му проява на невнимание и спринтира към отвора. Закатери се нагоре, без да изпуска от очи непознатия, който така и не бе помръднал. Успя да се прехвърли от другата страна и се обърна, за да надникне зад себе си. Елфът продължаваше да стои на мястото си, потънал в очакване.
Решил, че е безсмислено повече да занимава мислите си със странния непознат, Силван просто го изхвърли от ума си и навлезе в руините на храма в търсене на Мина.
30
От любов към Мина
Мина си пробиваше път през претъпканите улици на Санкшън. Придвижването й бе силно затруднено от хората, които, щом я забележеха, се втурваха към нея, за да я докоснат. Мнозина крещяха високо колко се страхуват от приближаването на драконите. Умоляваха я да ги спаси.