Първите вражески дракони се появиха високо над планините, а заедно с тях върху защитниците на Санкшън се стовариха и първите вълни драконов страх. Слънчевите лъчи искряха по люспите на сребърните и златните създания и отскачаха от броните на ездачите им. Само великите войни на миналото пазеха в спомените си толкова голям брой дракони, притекли се на помощ на човеците и елфите в сражение срещу враговете им. Драконите летяха в дълги редици. Бързите сребърни водеха, а масивните златни охраняваха тила им.
Отнякъде се появи странна мъгла, която плисна в стените, преля и се устреми из улиците и уличките на Санкшън. Минотавърът си помисли колко странно е всъщност, че посред слънчев ден се е спуснала мъгла, след което стреснато осъзна, че мъглата всъщност имаше очи, устни и ръце. Душите на мъртвите бяха призовани на бой. Галдар вдигна глава и се опита да проникне с поглед през вледеняващата мъгла до синьото небе. Слънчевата светлина играеше по корема на сребърен дракон, ярка и силна — толкова пронизваща, че успяваше да проникне през мъглата и да превърне внезапния сумрак в горещ летен ден.
Душите бягаха от светлината, търсеха сенките, хвърляха се към страничните улички или търсеха закрилата на надвисналите кули.
Драконите не се бояха от душите на умрелите човеци, мъртвите гоблини и елфи.
Галдар вече си представяше как огненият дъх на нападателите кара телата на защитниците по стените да избухват в неудържими пламъци, разтапяйки броните им, карайки металът да потича по телата им и да прогаря кожата, докато мъжете пищят, подлудени от невероятната агония. Образът беше така жив, изпълваше съзнанието му до такава степен, че дори успяваше да долови мириса на подпалена плът и да чуе писъците на умиращите. Устата му пресъхна, ръцете му започнаха да треперят.
— Драконов страх — започна да си повтаря. — Драконов страх. Ще отмине. Остави го да отмине.
Погледна назад към Мина, за да види дали успява да се справи. Момичето бе пребледняло, но се държеше. Празните кехлибарени очи се взираха право напред и не поглеждаха нито към небето, нито към стените, откъдето войниците вече скачаха, застигнати от всепроникващ ужас.
Сребърните дракони кръжаха над тях. Едновременно всяваха страх, предизвикваха паника и разузнаваха. Сенките на сребърните им криле разсичаха улиците, пръскайки жителите на Санкшън във всички посоки. Тук и там някои вече идваха на себе си. Един от катапултите отправи самотен изстрел. Двама-трима стрелци опънаха лъковете си и запратиха стрели нагоре с напразната надежда за случайно попадение, но като цяло повечето се криеха из сенките на стените, дишаха учестено и се молеха всичко да отмине, просто да отмине.
Страхът, легнал над жителите на града, работеше в полза на Мина. Онези, които дотогава бяха изпълвали улиците, тичаха ужасени към домовете или магазините си в търсене на спасение там, където нямаше да го открият, понеже огънят на златните дракони спокойно можеше да разтопи дори камък. Поне освобождаваха пътя им, а Мина и Галдар напредваха още по-бързо.
Когато най-сетне се добраха до първата от стражевите кули, момичето разтвори широко вратата в основата й и влетя вътре. Не откриха почти никого. Обичайните й обитатели бяха побегнали. Онези, които бяха останали, надничаха надолу по спираловидното стълбище, за да разберат кой е нахлул през вратата. Един извика с разтреперан глас:
— Кой е там?
Мина дори не благоволи да погледне към тях, още повече да им отговори, а войниците така и не посмяха да слязат по-надолу, за да открият отговора на въпроса си. Галдар чу как стъпките им бързо се отдалечават надолу по бойниците.
Минотавърът грабна първата изпречила се пред очите му факла и я запали от един бавно горящ фитил в някакво ведро. Мина взе факлата от него, изчака го да запали друга и го поведе надолу през поредица от влажни стъпала, свършващи пред на пръв поглед празна стена, през която тя премина без каквото и да е колебание. Или стената беше просто илюзия, или Мрачната царица я беше накарала да се изпари. Галдар не бе сигурен в нито едно от двете, а и нямаше намерение да задава въпроси. Стисна зъби и влетя през стената по петите на Мина, очаквайки всеки момент да размаже мозъка си по камъните.
Озова се в тъмен тунел, в който се носеше силен мирис на сяра. Стените бяха топли на пипане. Мина вече бе успяла да се отдалечи доста пред него, така че се налагаше да побърза. Принуди се да присвие рамене и да наведе рогатата си глава и да започне да се провира през тесния проход. Топлината прерасна в горещина. Подозираше, че вече преминаваха под самия огнен ров. Тунелът изглеждаше наистина древен. Зачуди се кой ли го е построил и защо. Още въпроси, чиито отговори никога нямаше да научи.