Непознатият елф наблюдаваше внимателно Галдар, който по някакъв странен начин получи неприятното усещане, че зад младото лице и очите на старец се крие създание, способно да прочете и най-съкровените мисли в сърцето и ума му.
Това не му се нравеше. Нямаше доверие на този нов елф и за миг се поколеба, чудейки се дали да се върне назад и да се разправи с него.
Елфът просто стоеше спокойно и чакаше.
Всички врагове на Единия бог ще бъдат тук, за да станат свидетели на нейния триумф.
Предположил, че това навярно е някой от тях, минотавърът сви рамене и продължи по пътя си. Тъй като момичето вече не се виждаше, се принуди да потърси с очи светлинката от факлата на Мина и да поеме в нейна посока.
31
Битката за Санкшън
Сребърните дракони летяха ниско над града, като дори не си даваха труда да използват своя смъртоносен огнен дъх, разчитайки единствено на сковаващия страх, който всяваха сред населението. Джерард вече беше летял с дракон, но никога не бе му се удавал случай да участва в битка по време на полет и винаги се бе чудел какво ли може да накара човек да се раздели с непоклатимата земя под краката си заради рядката привилегия да си счупи врата. В този момент обаче, докато усещаше вятъра в лицето си, устремен право към укрепленията на врага, вече си даваше сметка, че за нищо на света не би заменил летенето с грубия сблъсък и задушаващата жега на сражението по земя.
Няколко секунди по-късно сребърният дракон пикира остро към злощастните защитници на стените, а Джерард нададе бойния вик на Соламния. Не защото там долу можеха да го чуят, а заради чистата радост от битката и вида на бягащите, крещящи от ужас врагове. Навсякъде наоколо му рицарите също крещяха. В същото време стрелците на елфите започнаха да запращат стрелите си към отделните групички войници, побегнали панически от искрящата смърт, която се виеше над главите им.
Реката от души се извиваше около Джерард, опитваше се да го спре, протягаше десетки ледени ръце към него, поглъщаше го, ослепяваше го. Ала в този момент армията на мъртвите нямаше водач. Никой, който да им дава заповеди, да направлява действията им. Крилете на златните и сребърните дракони разсичаха воала на душите, разкъсваха потока от мъртъвци, както слънцето разкъсва утринните мъгли покрай бреговете на реката. Джерард забеляза, че сега ръцете и устите на душите вече не се протягаха към него толкова настървено, и си даде сметка, че вече не му вдъхваха ужас, а единствено жалост.
Рицарят извърна взор и се съсредоточи върху своята част от сражението. Мъртвите изчезнаха.
Щом пометоха повечето защитници по стените, драконите започнаха да кацат из долините в околностите на Санкшън, а рицарите и елфите, яздили на гърбовете им, слязоха на земята. След това се строиха в колони и без бавене потеглиха към града, докато Джерард и останалите драконови ездачи патрулираха в небето над главите им.
Силванестите и квалинестите забиха знамената си на върха на един невисок хълм в центъра на долината. Алхана на драго сърце би желала да потегли с останалите към Санкшън, ала все пак имаше най-висок ранг сред тях и с неохота бе принудена да се съгласи със Самар, че мястото й е в тила, откъдето да дава заповеди и да ръководи нападението.
— Аз ще спася сина си — каза тя на Самар. — Аз ще го освободя от затвора.
— Кралице… — започна с твърдо изражение на лицето той.
— Не го казвай, Самар — нареди му Алхана. — Ще открием Силваношей жив и здрав. Ще видиш.
— Да, Ваше Величество.
Остави я на върха на хълма, изправена пред развяващото се окъсано знаме.
Гилтас стоеше недалеч от нея. Подобно на Алхана и той желаеше да бъде заедно с останалите войни, ала много добре знаеше, че един несръчен и зле обучен боец с меч може да представлява далеч по-голяма опасност по-скоро за другарите и самия себе си, отколкото за врага. Така че бе принуден да наблюдава как собствената му съпруга се отправя на бой. Можеше да я разпознае измежду хиляди благодарение на къдравата бухнала коса и поради факта, че винаги се движеше в авангарда заедно със своите войни кагонести, крещящи древните си бойни викове, размахващи оръжия, предизвиквайки врага да престане да се спотайва зад стените и да излезе насреща им.
Боеше се за нея. Винаги изпитваше страх, когато я виждаше в такива моменти, но никога не си позволяваше да й го покаже или да се опита да я задържи в безопасност до себе си. Лъвицата щеше да го приеме като обида и с пълно право. Тя бе боец със сърце, инстинкт и кураж на истински войн. Нямаше да се остави лесно. Сърцето му заби по-силно заради нея и сякаш доловила любовта му, тя обърна глава, издигна меч и го поздрави.