Гилтас й махна в отговор, ала Лъвицата не го видя. Вече бе обърнала лице по посока на битката. Сега кралят не можеше да стори нищо повече, освен да чака развръзката.
Лорд Тасгол водеше Рицарите на Соламния от гърба на един сребърен дракон. Все още не можеше да си прости поражението при Солантас и неведнъж си припомняше как Мина се бе възправила победоносно на стените на града, отправяйки им смъртни обиди. Нямаше търпение да я види отново на стената — този път обаче под формата на глава, побита на кол.
Неколцина от враговете им вече бяха успели да се възстановят от драконовия страх и започваха да се връщат по местата си. Първите стрелци по стените запратиха нестроен залп стрели по посока на лорда и дракона му. Един от златните дракони забеляза залпа, издиша срещу него и го превърна в изтляващи огнени следи. Лорд Тасгол насочи създанието под себе си право към сърцето на града.
Армията вече излизаше от долината и се насочваше към огнения ров около Санкшън. Сребърните дракони се спуснаха над рова, обляха го с ледения си дъх и замразиха лавата в него, превръщайки я в твърд, черен камък. Във въздуха се издигнаха облаци пара, които щяха да послужат за прикритие на войниците, тъй като откъм стените малцината защитници все пак намираха сили да ги обстрелват в опит да забавят настъплението им.
В отговор стрелците на елфите се заеха да изпращат рояк след рояк жилещи стрели, докато в същото време лорд Улрих даде знак на хората си да се втурнат в атаката срещу укрепленията. Тук-там се забелязваха действащи катапулти, които запращаха тежки, премазващи всичко по пътя си камъни, ала ефектът от стрелбата им почти не се усещаше и по-скоро подчертаваше паниката, настанала сред защитниците, пък и канарите често не улучваха и отскачаха безобидно встрани. Нападателите хвърлиха първите куки през стените и се закатериха нагоре.
Два-три дръзки отряда на елфите се спуснаха от гърбовете на кръжащите дракони, приземявайки се върху покривите на къщите във вътрешността на Санкшън. От тази удобна позиция елфите вече можеха да извадят лъковете си и спокойно да всеят още по-голям смут сред гърбовете на врага.
Така и не им бе останало време да вземат със себе си таран, за да преодолеят портите отвън, но както се оказа, така и нямаше да им потрябва. Един златен дракон кацна грациозно пред Западната порта и без да обръща никакво внимание на стрелите, сипещи се върху него откъм бойниците, разтвори паст и изригна стена от пламък срещу нея. Вратите просто се разпаднаха в облак от искри. Човеци и елфи нададоха ликуващи викове и стръвно нахлуха в града.
Вече във вътрешността на Санкшън, битката започна да се води на живот и смърт. Защитниците се виждаха изправени пред сигурна гибел, а и страхът от драконите беше изчезнал почти напълно, така че сега не им оставаше нищо друго, освен да дадат отпор или да загинат под ударите на мечовете и върховете на стрелите. Тук драконите не можеха да бъдат от голяма полза, за да не нанесат загуби и на собствените си съюзници.
Независимо от всичко, Джерард беше уверен, че не остава много, преди битката да бъде спечелена окончателно. Канеше се да нареди на дракона си да го остави на земята, за да се включи в сражението, когато чу, че Одила вика името му.
Тъй като слепият дракон нямаше как да участва в нападението, двамата с Одила участваха като доброволци в разузнаването на слабите точки на отбраната на града или насочваха драконите към местата, където имаше най-голяма нужда от тях. Жената войн извика още веднъж към Джерард и посочи в северна посока. Огромна част от Мрачни рицари на Нерака и обикновени войници бяха успели да избягат от града и бързо се изтегляха към Господарите на Смъртта. И с просто око се забелязваше, че в действията им няма и следа от паника. Вместо това се придвижваха дисциплинирано и под строй.
Схванал, че ако им позволят да се укрият в планините, вероятно никога повече няма да могат да ги изловят, Джерард подкани дракона под себе си да полети към тях и да ги пресрещне. Откъм един от планинските проходи проблесна метал и привлече вниманието му.
В този момент от там излизаше друга армия в посока изток. Подобно на Мрачните рицари и новопоявилите се придвижваха в стройна колона, наподобяваща чудовищна смъртоносна змия с лъскави люспи, спускаща се по планинския склон.