Даже и от толкова далеч Джерард нямаше как да не разпознае произхода на новата армия. Войниците бяха дракониди. Крилата на гърба им се забелязваха веднага, тъй като често се размахваха, за да ги издигнат над някое препятствие и да им позволят да го преодолеят с лекота. Слънцето блестеше по тежките им брони, отскачаше от шлемовете им и грееше по люспестите им кожи.
Драконидите идваха на помощ на Санкшън. Бяха поне хиляда, може би дори повече. Мрачните рицари най-сетне забелязаха появата на подкрепленията и избухнаха в радостни викове, тъй високи, че Джерард ги чуваше даже от въздуха. Сега отстъпващата войска на рицарите се обърна и построи наново, този път поемайки по посока на града, готови да контраатакуват.
Драконидите не спираха стремително си спускане по склона и за миг. Съвсем скоро щяха отново да бъдат в Санкшън и тогава драконите нямаше да могат да помогнат на соламнийците и елфите с нищо от страх да не навредят на своите.
Сребърният дракон на Джерард вече се канеше да се гмурне в нападение, когато рицарят на гърба му се вторачи изумено и му изкрещя да почака.
С една коварна маневра драконидите се стовариха право в редиците на поразените от смайване рицари, които само допреди секунда радостно бяха приветствали приближаването на онези, които смятаха за приятели.
Новодошлите се разправяха с тях без жал и с възможно най-голяма бързина. Съвсем скоро редиците на рицарите се стопиха по-бързо от сняг в летен ден, а малко по-късно формированието им напълно изчезна сред развихрилата се касапница. Приключили работата си, драконидите отново се строиха и подновиха похода към града.
Джерард нямаше никаква идея какво става. Как беше възможно драконидите изведнъж да са се съюзили с елфите? Вече сериозно си задаваше въпроса, дали да пресече и техния път, или да им позволи да влязат в Санкшън. Разумът го заставяше да избере едното, ала сърцето му говореше друго.
Решението буквално бе измъкнато от ръцете му, когато в следващия миг градът, извиващата се змия на драконидската армия, сребърните криле, главата и гривата на дракона под него просто изчезнаха от очите му.
И още веднъж бе принуден да изпита замайващото, преобръщащо стомаха усещане за пътуване през коридорите на магията.
Джерард откри, че е седнал на твърда каменна пейка под черно като нощта небе, вторачен към арена, разположена под него и осветена от вледеняваща бяла светлина без точно определен източник, или поне на пръв поглед, защото само след миг със стряскаща яснота си даде сметка, че светлината се излъчва от безбройните души, изпълващи всяко кътче на арената. Приличаха на огромен нестихващ океан.
Рицарят се огледа и забеляза Одила, която също гледаше надолу с отворена уста. Наблизо седяха лорд Тасгол и лорд Улрих, а малко по-далеч от тях беше и лорд Зигфрид. Алхана Звезден Бриз и Самар също бяха седнали на една от каменните пейки и двамата се оглеждаха, подлудени от гняв и почуда. Също така присъстваха Гилтас, неговата съпруга, Лъвицата, и Планшет.
Тук бяха и приятели, и врагове. Забеляза капитан Самювал, който изглеждаше не по-малко сконфузен от останалите. Имаше и двама дракониди. Единият — огромен бозак с дебела златна верига около врата си, а другият — сивак в пълно бойно снаряжение. Бозакът очевидно бе на ръба да избухне, а сивакът явно нямаше представа какво се очаква от него. Пейките бяха изпълнени с бойци, изтръгнати направо от сражението. Лицата им бяха зачервени или опръскани с кръв и до един се оглеждаха, попарени от изумление. Дори тялото на магьосника Даламар беше тук и както обикновено се взираше в нищото.
Никой не издаваше звук — нито мъртвите, нито живите. Джерард отвори уста в опит да повика Одила, ала откри, че е изгубил гласа си. Нечия невидима ръка не даваше на езика му да помръдне и го притискаше към пейката, без да му позволява да се извръща наникъде освен натам, накъдето тя решеше да го завърти. Виждаше единствено онова, което искаха да види и нищо повече.
Хрумна му, че може би е мъртъв, че вероятно е бил поразен в гръб от стрела и че е бил отведен на това място където се събираха всички мъртви. Страхът му понамаля. Усещаше ударите на сърцето си, чуваше как кръвта шуми в ушите му. Нищо не му пречеше да свие юмруци, да забие нокти в дланите си и да почувства болката. Съумяваше дори да размърда краката си и изпитваше непреодолим ужас. Всичко това му казваше, че все още не е мъртъв. Но беше затворник и го бяха довели тук с някаква неизвестна цел, която без съмнение беше ужасяваща и противна. Смълчани и неподвижни като мъртвите, живите до един бяха принудени да погледнат надолу към арената.