В средата й се появи фигурата на дракон. Беше ефимерна и невеществена. От единствената й шия се извиваха пет глави. Чудовищните криле на дракона се разстилаха като покров над арената и затуляха всяка надежда. Огромната опашка се извиваше около всеки, застанал под смъртната сянка на крилете. Десетте очи се взираха в различни посоки, гледаха напред, назад, взираха се в сърцето ти, търсеха мрака в дълбините му. Петте усти дъвчеха изгладняло, откриваха тъмнината и се хранеха с нея.
Сетне се отвориха и нададоха безшумен писък, който процепи ушите на всички присъстващи, накара ги да стиснат зъби, за да преодолеят болката и да преглътнат напиращите сълзи.
Писъкът бе знак на арената да се появи Мина.
Момичето носеше черната броня на Рицарите на Нерака. Повърхността й не сияеше със зловещата светлина, а се сливаше в едно с мрака, разстилан от крилата на дракона. Мина не носеше шлем. Лицето й бе призрачно бяло и сякаш излъчваше своя собствена светлина. В ръката си носеше драконовото копие. Точно зад нея, почти изгубен в мрака, я следваше нейният верен страж, минотавърът.
Мина се обърна към стихналата тълпа по трибуните. Гледаше едновременно мъртвите и живите.
— Аз съм Мина — извика тя. — Избраница на Единия бог.
Изчака малко, като че ли се надяваше да чуе радостните възгласи, на които бе навикнала. Никой не проговори, жив или мъртъв. Гласовете им бяха откраднати и единственото, което можеха да сторят, бе да я гледат.
— Знайте това — продължи тя със студен и властен глас. — Единият бог ще бъде Единствен бог отсега и завинаги. А вие ще му служите и в живота, и в смъртта. Тези, които му служат вярно, ще бъдат възнаграждавани. Тези, които се бунтуват, ще бъдат наказвани. В този ден Единият бог ще ви покаже мощта си. Днес тя ще пристъпи в този свят във физическата си форма и ще обедини в едно реалността и отвъдното. Свободна да се пренася по своя воля от единия в другия свят, тя ще управлява и двата.
Мина издигна драконовото копие. Някога красиво наглед, сега сребърното оръжие изглеждаше студено и празно, с почернял от кръвта връх.
— Това е доказателство за мощта на Единия бог. В ръката си държа славното драконово копие. Някога оръжие на нейните врагове, сега то е нейно. Драконесата Малистрикс първа изпита остротата на върха му и намери смъртта си по волята на Единия бог. Единият бог не се бои от нищо. В знак на това аз ще строша това копие на две.
Тя улови оръжието с две ръце и го засили срещу сгънатото си коляно. Копието се пречупи като отдавна мъртва и изсъхнала пръчка. Мина презрително хвърли парчетата през рамо, без дори да погледне, когато те паднаха на песъчливата земя на арената. Сребърната им светлина се усили и засия храбро. Петте драконови глави се стрелнаха към тях и ги обляха в пламък. Светлината потъмня и изтля.
Живи и мъртви гледаха в мълчание.
Галдар също наблюдаваше случващото се в мълчание.
Стоеше точно зад Мина и охраняваше гърба й, понеже някъде там, в тъмнината, се спотайваше онзи странен елф, като се изключеше, разбира се, жалкият Силваношей. Минотавърът не се тревожеше особено за последния, ала въпреки всичко нямаше намерение да позволи на никого да доближи момичето. Никой нямаше да успее да премине край него, не и в часа на нейния триумф.
„Настъпил е нейният час — мислеше си той. — Най-после ще получи уважението, което заслужава. Такхизис не може да постъпи иначе.“
Повтаряше си го отново и отново, ала независимо от всичко страхът не го напускаше.
За пръв път Галдар ставаше свидетел на истинската мощ на Царица Такхизис. Със страхопочитание бе проследил как арената се изпълва с хора, превърнати в затворници изневиделица и доведени тук, за да станат свидетели на победоносното й навлизане в измерението на смъртните. Гледаше поразено към драконовата форма, която в този момент бе възприела, към огромния размах на крилете, закриващи всяка надежда, готови да увлекат целия свят във вечна нощ.
Даде си сметка колко много е подценявал богинята досега и душата му сама пожела да падне на колене пред нея. Минотавърът бе просто един разбунтувал се роб, глупаво решил, че би могъл да заеме нещо повече от собственото си място в живота. Но бе научил своя урок. Щеше да остане роб завинаги, даже и след смъртта. И можеше да приеме съдбата си, понеже тук, в присъствието на Мрачната царица, пред нейните могъщество и величие разбираше, че не е заслужил нищо повече.