Ала не и Мина. Мина не беше родена да бъде робиня, а да властва. Вече бе доказала себе си и своята вярност. Беше крачила през кръв и огън, без дори да трепне, без да се отклони и за миг от непоклатимата си вяра. Нека Такхизис стореше с него каквото пожелае, ако щеше дори да погълне душата му. Стига Мина да получеше своето, нищо друго нямаше значение за него.
— Враговете на Единия бог са преклонили глави — извика Мина. — Оръжията им са строшени. Никой вече не може да я спре.
Тя издигна ръце, насочи очи нагоре към дракона.
— Ваше Величество, кога не съм те славила, кога не съм те почитала! Заложих живота си пред теб и спазвах дадената клетва да следвам стъпките ти. Заради моята грешка ти изгуби тялото на Златна Луна, тялото, в което щеше да се въплътиш. Сега ти предлагам своето. Вземи моя живот. Нека понеса пламъка ти. Така ще докажа своята вяра!
Петте глави се взряха в нея.
— Приемам саможертвата ти — произнесе царица Такхизис.
Галдар понечи да се втурне напред, но не помръдна. Издигна ръка, но тя остана замръзнала. Окован в тъмнината, минотавърът не можеше да стори нищо друго, освен да гледа как всичко, което някога беше обичал и уважавал, се превръща в прах.
От Господарите на Смъртта се спуснаха облаци — черни, гъсти и прорязвани от светкавици. Облаците се скълбиха около царицата дракон и я скриха от погледа, завряха, извиха се във вихрушката на ураганен вятър, който заблъска Галдар с поразяваща сила, карайки го да падне на колене.
Молитвата на Мина, нейната вяра, бяха отворили вратата на затвора.
Буреносните облаци се превърнаха в колесница, теглена от пет дракона, а в колесницата с юзди в ръце стоеше царица Такхизис, приела образа на жена.
Беше красива, ала само мисълта за красотата й го смразяваше и ужасяваше. Лицето й беше студено като обширните замръзнали пустини на юг, където дъхът в дробовете ти се превръща в лед и намираш смъртта си мигновено. Очите й бяха пламъците на хиляди погребални клади. Ноктите й бяха остри като шипове, а косата — разчорлена и изгнила като на труп. Бронята й бе от черен огън. На бедрото си носеше окървавен меч, с който отсичаше душата от тялото ти.
Колесницата увисна във въздуха, поддържана от леко повяващите се криле на петте дракона. Такхизис слезе от нея и се спусна по средата на арената. Ходеше по мълнии, а за наметало й служеха черните облаци, стелещи се подире й.
Царицата се приближи до Мина. Петте драконови глави изпищяха хвалебствения си химн.
Галдар не можеше да помръдне, нямаше да успее да я спаси. Вятърът го брулеше с такава сила, че дори не успяваше да повдигне глава. Изкрещя към Мина, ала викът му бе отнесен нечут от бурята.
Мина се усмихна разтреперано.
— Царице… — прошепна.
Такхизис протегна ноктестата си ръка.
Мина не помръдваше.
Такхизис протегна ръка към сърцето й, за да си го присвои, ноктите й се разтвориха хищно, за да заграбят душата от тялото на момичето, след което да я изхвърлят като непотребна вещ. Такхизис се протягаше, за да изпълни тялото на Мина със собствената си безсмъртна същност.
Само че ръката й не успя да докосне нищо.
Мина я гледаше объркано. Тялото й започна да трепери. Тя също протегна ръка към своята Царица, ала не успя да я докосне.
Богинята се разгневяваше. Огнените й очи изпълваха арената с пагубно зарево.
— Непокорно дете! — извика тя. — Как смееш да ми се противопоставяш?
— Но аз не съм… — Мина не успя да продължи. — Кълна ти се…
— Не тя ти се противопоставя — каза нечий глас. — А аз.
Непознатият елф премина покрай Галдар.
Яростта на Царицата се изви и помитащо връхлетя елфа. Мълниите се стоварваха разтърсващо наоколо му и се опитваха да го смажат, да го овъглят. Елфът се преви пред вятъра, ала продължи да крачи напред. Една от светкавиците успя да го повали, но той се изправи и отново тръгна. И ето че застана пред нея — без страх, напълно спокоен.
— Паладин! Скъпи братко! — изплю думите Царицата. — Значи най-после откри своя изгубен свят. — Тя сви рамене. — Закъсня. Не можеш да ме спреш. — Богинята развеселено махна с ръка към трибуните. — Заеми мястото си. Добре дошъл. Радвам се, че намина. Така и ти ще станеш свидетел на триумфа ми.
— Грешиш, сестро — отвърна със звънкия си като сребро глас елфът. — Можем да те спрем. И ти знаеш как. Вече е записано в книгата и всички се съгласихме.