Копието порази Такхизис и се вмъкна дълбоко в гръдта й.
Изненадано, а сетне смаяно богинята погледна стърчащото от плътта й оръжие. Пръстите й несъзнателно посегнаха, за да докоснат наситената тъмна кръв, извираща от ужасната рана. Сетне политна и започна да пада.
Мина се хвърли към нея, надавайки отчаян и скръбен вик и успя да я улови точно преди да падне.
— Не ме оставяй, майко — извика момичето. — Не ме оставяй сама!
Такхизис не й обърна внимание. Очите й оставаха втренчени в Паладин и в тях сякаш се бе побрала цялата омраза на Вселената — горяща и безкрайна като самата вечност.
— Ако аз изгубих всичко, същото се отнася и за теб. Светът, който така обичаше, никога повече няма да бъде същият. Поне това успях да постигна.
По устните й изби кървава пяна. Тя се закашля и забори за сетна глътка въздух.
— Някой ден ще познаеш болката. И по-лошо, братко… — Такхизис се усмихна мрачно, насмешливо, като сенките в очите й. — Ще познаеш болката на живота.
Пяната избълбука заедно с последния дъх. Тялото й се разтърси, а ръцете й се отпуснаха. Главата на царицата се олюля и застина в ръцете на Мина. Сега само очите й се взираха към нощта, която бе владяла тъй дълго и която никога повече нямаше да бъде нейна.
Момичето я притисна към гърдите си и внимателно започна да я люлее. Останалите — Галдар, странният елф, боговете — стояха смълчани и поразени. Единственият звук долиташе от разтърсващите ридания на Мина. Побледнелият като смъртник Силваношей постави ръка на рамото й.
— Мина, тя щеше да те убие. Не можех да й го позволя…
Момичето вдигна обляното си в сълзи лице. Кехлибарените й очи бяха сгорещени, втечнени, когато докоснаха плътта му.
— Аз исках да умра. И щях да го сторя щастливо и изпълнена с благодарност, защото само така можех да й служа. Ето че сега аз съм жива, а тя е мъртва и вече си нямам никого. Никого!
Обляната й в кръвта на Такхизис ръка улови меча на богинята.
Паладин опита да се намеси и да я спре. Нечия невидима ръка го отблъсна и го търколи на пясъка. А един глас протътна от небесата:
— Ние ще получим своето отмъщение, смъртни — каза Саргонас.
Мина втъкна меча в корема на Силваношей.
Младият елф възкликна задавено и се взря изумено в нея.
— Мина… — оформиха една-единствена дума устните му. Не му бе останал глас. Лицето му се загърчи от непоносима болка.
Отдадена на яростта и с мрачно изражение, Мина вмъкна оръжието още по-навътре. Остави го да се гърчи, нанизан на меча достатъчно дълго, докато го наблюдаваше и оставяше кехлибарените очи да се втвърдят около него. Сетне, удовлетворена от предстоящата му смърт, измъкна оръжието.
Силваношей се плъзна по опетненото от собствената му кръв оръжие и се строполи на земята.
Мина стисна по-здраво окървавения меч и тръгна към Паладин, който съвсем бавно се надигаше от земята. Момичето се втренчи и в него, поглъщайки го в лепкавия кехлибар. Хвърли меча на Такхизис в краката му.
— Ти ще изпиташ болката от смъртта. Но сега е рано. Не сега. Така пожела моята Царица и аз ще се подчиня. Но знай, нищожество. В лицето на всеки елф, когото срещна, ще виждам твоето. И когато отнемам живота му, това ще бъде твоят живот. А аз ще отнема живота на мнозина… за да отплатя за един.
Тя го заплю, заплю го в лицето. После се обърна към боговете и ги изгледа предизвикателно. Коленичи до тялото на своята царица, целуна я по студеното чело. Чак тогава Мина я вдигна и съвсем бавно напусна Храма на Дюъргаст.
На арената с изключение на отдалечаващите се стъпки на момичето не се чуваше никакъв звук. Галдар лежеше, заровил лице в затопления от слънцето пясък. Чувстваше умора. Е, сега можеше да си почине, Мина беше в безопасност. Най-после в безопасност.
Минотавърът затвори очи и пое по дългия път към тъмнината. Не бе стигнал далеч, когато откри, че някой е застанал пред него.
Вдигна очи и видя огромен минотавър, извисяващ се като планината, където бе умряла червената драконеса. Рогата му опираха в звездите, козината му бе гарвановочерна. Носеше черни доспехи, поръбени с чисто, студено злато.
— Саргас! — прошепна Галдар.
Той стисна кървящия чукан, останал от ръката му, падна на колене и сведе глава. Рогата му докоснаха земята.
— Изправи се, Галдар — отекна гласът на бога. — Доволен съм от теб. Когато беше в нужда, ти се обърна към мен.