— И така, Ские — каза глас, един омразен глас. Главата на Малис се появи на входа на леговището, закривайки слънчевите лъчи. — Явно са ме осведомили неправилно. Виждам, че все още не си умрял.
Синият дракон се отърси от мислите си. Мечтите, спомените му бяха реални. Онова, което се случваше в този момент — не.
— Не, не съм умрял — изръмжа той. Ноктите му се вкопаха дълбоко в скалата, за да приглушат болката, за да му помогнат да остане на крака.
Малис се промъкна още по-навътре в леговището — сега в него бяха вратът, предните лапи и раменете й. Крилете й оставаха плътно прибрани към тялото, а задните крака и опашката й висяха надолу по скалата. Малките й жестоки очички го пометоха с презрението си. Сетне просто се отместиха и затърсиха причината, поради която беше тук, тотема на Ские. Когато го откри, издигнат в средата на леговището, в погледа й проблесна триумф.
— Не ми обръщай внимание — каза студено тя. — Доколкото си спомням, тъкмо умираше. Моля те, продължавай. Не исках да те прекъсвам. Просто наминах, за да си взема нещо за спомен от времето, прекарано заедно с теб.
Малис протегна напред единия си закривен нокът и започна да изплита магическа паяжина около черепите на тотема. Ские виждаше как откъм тотемите ги гледат нечии очи. Съвсем ясно долавяше присъствието на своята Царица. Такхизис не се интересуваше от него. Вече не. Той не можеше да й бъде от полза. Сега очите й бяха насочени към Малис. Толкова по-добре. Ские им желаеше всичко най-хубаво. Двете се заслужаваха.
Краката му потрепериха, понеже не успяваха да издържат тежестта на тялото му, след което просто го предадоха. Драконът се свлече на пода. Изпитваше гняв, ярост към самия себе си. Трябваше да се бие, да се опълчи, поне да остави някакъв белег на Малис. Беше толкова слаб. Сърцето му биеше така силно, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите му.
— Ские, любими мой Сини! — чу отнякъде гласа на Китиара… присмехулен както всякога. — Мързеливецо, още ли не си станал от сън? Събуди се! Чакат ни битки днес. Смъртта ни зове. Враговете ни не спят, поне в това можеш да бъдеш сигурен.
Ские отвори очи. Ето къде беше! Стоеше пред него, а синята й броня на драконов ездач блестеше под слънцето. Китиара се усмихна лукаво, вдигна ръка и посочи:
— Там стои твоят враг, Ские. Остана ти още един двубой. Само още един. След това можеш да си починеш.
Ские обърна глава в посоката, накъдето сочеше тя. Не успяваше да види Малис. Погледът му се замъгляваше все повече заедно с последните зрънца останал му живот. Все пак виждаше както Китиара, така и посоката, в която сочеше ръката й. Драконът си пое дъх за последен път. Не биваше да се излага.
Поетият въздух се смеси със сярата в стомаха му. Ские издиша.
Мълнията, пращяща и припукваща, разцепи въздуха. Грохотът разтърси недрата на планината. Звукът бе оглушителен, ала при все това успя да чуе изпълнения с гняв и болка писък на Малис. Не можеше да види какви поражения й е нанесъл, но беше сигурен, че са значителни.
Завладяна от неистова ярост, Малис се хвърли напред. Острите като бръснач нокти на драконесата се впиха в него, пронизаха люспите му и изтръгнаха огромно парче плът от хълбока му.
Ские не чувстваше нищо. Нито страх, нито болка.
Изпълнен със задоволство, той отпусна глава на пода на леговището.
— Браво, любими мой сини — разнесе се отново гласът на Китиара и драконът с гордост почувства как ръката й го гали по шията. — Браво…
Слабата мълния на Ские не беше причинила кой знае каква вреда на Малис, ако не се броеше разтърсващото, тръпнещо усещане, затанцувало по тялото й, и голямото парче люспесто месо, откъснато от горната част на предния й крак. Болката измъчваше по-скоро гордостта, отколкото тялото й, обаче и това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли напред и да започне да разкъсва врага си, да реже и разпаря с нокти, додето цялото леговище не потъна в кръв. Най-накрая драконесата осъзна, че чисто и просто тъпче един напълно безчувствен и наистина мъртъв труп.