Веднага щом утоли жаждата си за мъст, драконесата отново се зае с тотема, за да го подготви за пренасяне до леговището си на връх Малис.
Още докато с удоволствие се взираше в плячката и оглеждаше огромния брой заграбени черепи, усети как могъществото й започва да нараства, а дори не ги бе отнесла при останалите.
Кринските дракони никога не й бяха вършили кой знае колко работа. В свят, където силата им ги превръщаше в доминиращ вид, местните дракони се радваха на почитта и страха на останалите немощни създания, ала цялата тази власт бе успяла и да ги разглези. Разбира се, случвало се бе слабите двукраки да вдигат оръжие срещу драконите. Малис често беше чувала за подобни случаи от самия Ские, който не пропускаше да разкаже спомените си от събитие, наречено Войната на Копието, както и чувствата си, свързани с възбудата и радостта от битката и странната обвързаност, която нерядко възниквала между ездача и неговия дракон.
Ясно беше, че синият дракон твърде дълго е отсъствал от собствения си свят, след като смяташе подобни детинщини за истински сражения. Малис се бе натъквала един или два пъти на неколцина от тези така наречени драконови ездачи и трябваше да признае, че рядко си беше прекарвала времето по-добре. Тя се замисли за своя стар свят, където не минаваше и ден, без да се разрази поредната кървава схватка, водеща до ново разместване в йерархията на клановете.
По онова време оцеляването се бе превърнало в обикновено всекидневие — една от причините Малис и останалите като нея да се радват толкова много, когато откриха този затлъстял и мързелив свят. Не че изпълненото с жестокост минало й липсваше, но понякога обичаше да се обръща назад и да мисли за него с известна носталгия като всеки ветеран, който преживява спомените си от славните битки. Тя и тези като нея бяха дали на местните дракони ценен урок — поне на онези от тях, които бяха успели да се спасят. А оцелелите се бяха преклонили пред волята й, давайки обет за подчинение… След това дойде онази странна буря…
В онази нощ кринските дракони се бяха променили. Малис не можеше да каже как точно. Червените, черните и сините бяха продължили да й служат, да идват, когато ги призовава и да угаждат на всичките й прищевки, но все пак имаше натрапчивото усещане, че замислят нещо. Напоследък често ги улавяше, докато си шепнат. Разговорите им рязко прекъсваха винаги когато усетеха присъствието й. А неколцина просто бяха изчезнали. Не беше кой знае колко трудно да свърже липсата им с последните вести за местни дракони, носещи на гърба си ездачи — Мрачни рицари на Нерака — по време на битката срещу соламнийците в Солантас.
Малис нямаше сериозни възражения срещу това дракони да убиват соламнийци, но справедливостта изискваше първо да се допитат до нея. Лорд Таргон би постъпил именно по този начин, но сега Господарят на Нощта беше мъртъв и именно в слуховете за смъртта му Малис за пръв път беше чула най-обезпокоителната вест от всички, които пристигаха напоследък — в Крин се беше появил богиня.
Да, Малис беше чувала за тази богиня — тъкмо онази богиня, която бе донесла света в тази част на Вселената. Ала тъй като така и не бе видяла ясни следи от присъствието й, съвсем естествено бе заключила, че богинята се е почувствала застрашена от нея и бе побягнала от бойното поле. Идеята, че тя просто може да се е скрила някъде, за да възстанови силите си, така и не й бе хрумнала. И в това нямаше нищо изненадващо, тъй като драконесата произхождаше от свят, където властваха силата и могъществото, където никой не беше чувал за лъжа или коварство.
До Малис също бяха достигнали доклади за този Един бог и неговата любимка — човешкото дете момиче на име Мина. До този момент драконесата не им бе обръщала внимание главно защото момичето с нищо не я беше разгневило. Дори напротив, доста от нещата, които правеше, й се нравеха. Например това, че беше премахнала щита над Силванести и бе унищожила вечно подсмърчащия самовлюбен зелен дракон Циан Кръволок. В този момент елфите от Силванести бяха вкарани в правия път и добре настъпени под ботушите на Мрачните рицари.
Новината, която никак не се бе понравила на Малис, бе, че нейната братовчедка Берил се кани да нападне елфите от Квалинести. Не че й пукаше особено за квалинестите, но подобни действия поставяха пакта под въпрос. Малис нямаше доверие на Берил, нито на нея, нито на нейната прекомерна амбиция и алчност. И вероятно би се намесила, за да озапти действията на братовчедка си, но вече покойният лорд Таргон, водачът на Мрачните рицари, я бе уверил, че държи положението под контрол. Прекалено късно й бе станало ясно обаче, че Таргон не държи абсолютно нищо под контрол, включително и своето собствено положение.