— Такхизис е откраднала света — произнесе Бръснач замислено. — Довела ни е тук. И както сам твърдиш, е отговорна за всичко това. Освен това е една от най-старите ни богини и се бие срещу враговете ни, за да отмъсти за нас.
— Нейните врагове — поправи го студено Огледало. — Иначе едва ли щеше да си направи труда.
— Кажи ми, сребърни — каза предизвикателно синият дракон, — какво почувства, когато за пръв път чу гласа й? Усети ли как нещо се раздвижва в сърцето, в самата ти душа? Нима не почувства поне нещо?
— Почувствах — призна Огледало. — Когато за първи път чух онзи глас в бурята, веднага разбрах, че принадлежи на бог, и бях развълнуван от откритието си. Ала дори детето, чийто баща го налага с колана си, се радва да го види не защото баща му е бил добър или мъдър родител, а понеже е единственият родител, който някога е познавало. След това обаче започнах да задавам въпроси и въпросите ми ме доведоха тук.
— Въпроси — каза отсъстващо Бръснач. — Добрият войн никога не задава въпроси, а се подчинява.
— Защо тогава не си се присъединил към армията й? — попита настоятелно Огледало. — Защо си дошъл тук, в леговището на Ские, ако не за да му задаваш въпроси?
Синият дракон не отговори. Дали в този момент обмисляше нещо, или просто набираше достатъчно ярост, за да го нападне? Огледало нямаше как да знае и внезапно почувства, че целият този разговор го е уморил, почувства раздразнение и глад. Само при мисълта за храна стомахът му започна да се бунтува.
— Ако ще се сражаваме — произнесе той, — бих помолил преди това да ми позволиш да се нахраня. Умирам от глад и освен ако не греша, някъде наоколо има прясно козе месо.
— Няма да се бия срещу теб — отвърна безстрастно Бръснач. — Какво благородно има в това да се биеш срещу слепец? Козата, за която говориш, е вляво от теб, на не повече от две крачки. Черепът на моята спътница е в един от онези тотеми. Може би, ако не ни бяха довели в тази част на Вселената, сега тя щеше да е жива. И все пак — прибави потиснато синият — Такхизис е моя богиня.
Огледало не можеше да помогне с нищо на Бръснач. Сребърният дракон отдавна бе успял да се справи със собствената си вяра. Вярно, че собствената му дилема не беше чак толкова трудна за разрешаване, понеже никой от неговия вид не се бе прекланял пред Такхизис. Любовта и лоялността им бяха отредени за Паладин, бога на Светлината.
Дали сега Паладин бе някъде там, дали търсеше своите изгубени деца? След бурята металическите дракони бяха тръгнали, за да открият боговете, или поне така твърдеше Ские. Навярно се бяха провалили, понеже Такхизис все така запазваше властта си непокътната. „И все пак — Огледало вярваше в това, — Паладин още съществува там някъде и ни търси. Такхизис ни е обвила в тъмнина и ни скрива от неговия поглед. Точно както корабокрушенците в морето и ние трябва да намерим начин да сигнализираме на онези, които ни търсят в необятния океан на Вселената.“
Сребърният дракон се настани по-удобно, за да изяде козата на спокойствие. Нямаше никакво намерение да я споделя с Бръснач. Синият дракон със сигурност не страдаше от недохранване, понеже можеше да вижда плячката си. По време на странстванията си във формата на човек Огледало носеше със себе си паница, с която да изпросва храна. Това беше първото му добро хапване от доста дълго време насам и смяташе да му се наслади без чужда помощ. Вече имаше някаква идея как трябва да постъпи, стига само да намереше правилния начин. Първо обаче трябваше да се отърве някак си от синия, който очевидно смяташе, че си е намерил нещо като приятел.
Сините дракони по принцип бяха контактни същества и наистина Бръснач не бързаше за никъде, така че просто се настани наблизо, за да побъбри. В началото му се бе сторил мълчалив по природа, ала сега изведнъж думите започнаха да се леят от него, сякаш просто не бе имал с кого да сподели онова, което го измъчваше. Съвсем скоро беше описал в тъжни подробности смъртта на своя партньор, наместник Медан, и освен това бе споменал за Мрачен рицар и драконов ездач на име Джерард. Огледало слушаше всичко това с половин ухо, докато мислите му бяха насочени към една съвсем нова идея.
За щастие фактът, че се хранеше, му спести необходимостта да отговаря с нещо повече от няколко случайни изсумтявания. Когато най-сетне приключи с яденето, Бръснач отново бе изпаднал в мрачно мълчание. Сребърният дракон долови как събеседникът му се раздвижва и това го изпълни с надеждата, че синият най-после е решил да си тръгва.