Лицето му бе застинало в бледа маска. Не скърбеше, нито пък бе заплакал от нощта, откакто за пръв път бяха чули чудовищните новини. А когато проговореше, то бе само за да зададе един-единствен въпрос: колко още остава, докато достигнат мястото на срещата.
Лъвицата се боеше, че е възможно Гилтас отново да попада под въздействието на старото заболяване, което го бе измъчвало по време на ранните години от принудителното му управление над народа на Квалинести. Крал на думи и затворник по силата на обстоятелствата, младежът лесно се бе поддал на потиснатостта, летаргията и безгрижието. Често се бе случвало да прекарва по цели дни в леглото, предпочел ужасите на кошмарите си пред тези на реалността. В крайна сметка успя да изплува от мрачните води, които едва не бяха успели да го погълнат напълно, и бе показал на всички, че може да бъде добър владетел, повеждайки бунта на опълчилите се срещу тиранията на Мрачните рицари. Сега обаче всичко постигнато сякаш бе на път да бъде изгубено завинаги. Изгубено в новините за смъртта на възлюблената му майка и разрухата на столицата на елфите.
Планшет също имаше подобни опасения. Личен телохранител и прислужник на Негово величество, той заедно с Лъвицата бе един от онези, които пряко бяха поели отговорността за възвръщането на краля обратно в света на отговорностите му като владетел.
— Вини единствено себе си — каза елфидата, докато двамата с Планшет яздеха редом, вгледани в самотната, обградена от телохранители фигура на краля. Младежът просто се взираше невиждащо в пътя пред себе си, без да забелязва нищо и никого. — Вини себе си, задето остави майка си да умре, задето той даде идеята за отбраната на града, която завърши с пълното му унищожение и загубата на стотици животи. Не разбира, че именно заради неговия план сега Берил е сред мъртвите.
— Но на каква ужасна цена — произнесе Планшет. — Явно разбира, че сега народът му никога повече няма да се завърне по родните земи. Берил може и да е мъртва, но армията й не е унищожена. Наистина мнозина бяха погубени, но според докладите, които получаваме, не са малко онези, които продължават да горят и плячкосват красивата ни родина.
— Изгореното може да бъде построено отново. Силванестите се върнаха по домовете си, за да се борят срещу съня — отвърна Лъвицата. — И успяха да възвърнат земите си. Нищо не ни спира да направим същото.
— Не зная — произнесе Планшет, без да откъсва очи от краля. — Силванестите се изправиха срещу съня, но вижте докъде ги доведе това… до още по-голям страх от външния свят и опит да се изолират напълно от опасностите му. Това едва не ги погуби напълно.
— Квалинестите имат повече здрав разум — настоя елфидата.
Прислужникът поклати глава. Не искаше да спори, така че не каза повече нищо по темата. Яздиха още няколко мили, потънали в мълчание, след което той попита:
— Знаете какво не е наред с Гилтас, нали?
Лъвицата не отговори в продължение на дълги секунди. После отговори съвсем тихо:
— Мисля, че да.
— Обвинява се, задето не е сред мъртвите — изрече Планшет.
Елфидата кимна, а очите й бяха изпълнени със сълзи.
Колкото и да ненавиждаше съществуването си в този момент, Гилтас бе принуден да живее. Не заради самия себе си, а заради своя народ. Напоследък започваше да си задава въпроса, дали това е достатъчно сериозна причина да продължава да понася болката. Вече не виждаше никаква надежда — за нищо и никого на този свят. Сега с живота го обвързваше една съвсем тънка нишка и тя бе обещанието, дадено на майка му. Беше дал дума на Лорана да поведе бежанците — онези, които бяха успели да избегнат разрушенията в Квалинести и които в този момент го очакваха в покрайнините на Прашните равнини. Обещанието, дадено на мъртвия, е нещо, което трябва да бъде изпълнено.
И все пак жадуваше единствено отново да се потопи в тъмните води, а вълните им да го погълнат напълно…
Гилтас много добре разбираше, че жена му се тревожи и скърби заедно с него. И знаеше, или подозираше, че оттегляйки се от света в каменната крепост на ума си, без да я допусне до себе си, я е наранил дълбоко. Искаше му се да отвори портите на тази крепост и да й позволи да влезе, но това изискваше прекалено големи усилия. Трябваше първо да напусне безопасния ъгъл, в който бе открил покой, да излезе на светло, да прекоси обширния двор на спомените и да отключи вратите, за да позволи на съчувствието й да достигне до него. Съчувствие, което не заслужаваше. Не можеше да го понесе. Още не. Може би никога.