Гилтас винеше единствено себе си. Планът му се бе оказал истинска катастрофа и бе донесъл на Квалиност и неговите защитници единствено нещастие и разруха. Освен това беше причинил смъртта на собствената си майка. Само при мисълта, че трябва да се изправи очи в очи с бежанците, душата му се свиваше от ужас. Щяха да мислят за него като за убиец — и с пълно право. Щяха да го сметнат за страхливец — с не по-малко право. Беше избягал, оставяйки хората си на произвола на съдбата. Навярно щяха да го обвинят и че още от самото начало е замислял унищожението на Квалиност. В крайна сметка беше наполовина човек. В дълбоката потиснатост, в която бе изпаднал, нищо не бе дотам налудничаво, че да не повярва в него.
Известно време обмисля идеята да изпрати посланик, който да се срещне с бежанците вместо него.
— Наистина си страхливец — каза си подигравателно. — Избягваш отговорността. Както обикновено.
Щеше да се изправи срещу тях. Щеше да изстрада гнева и болката им, понеже това бе неговата дан. След това щеше да отстъпи престола, предавайки правомощията си на Сената. Тогава щяха да бъдат свободни да си изберат друг владетел. А той щеше да се завърне обратно при Езерото на смъртта, където лежаха костите на неговата майка и неговия народ, и болката щеше да изчезне.
Такива бяха мислите на младия крал на елфите, докато ден след ден яздеше съвсем сам и отделен от всички. Сега очакваше само едно, нямаше търпение да достигнат една-едничка цел — мястото на срещата, където бежанците от Квалиност се бяха събрали благодарение на благородните усилия на джуджетата от Торбардин, помогнали им да се измъкнат от столицата посредством система от прокопани дълбоко в недрата на елфическите земи тунели. Там щеше да стори онова, което трябваше да стори. Щеше да изпълни дадената дума, след което щеше да бъде свободен да си тръгне… завинаги.
Потънал в размислите си, Гилтас едва успя да чуе как жена му произнася името му.
Лъвицата умееше да говори с два различни гласа. Единият бе гласът на съпруга, както обичаше да го нарича Гилтас. Другият бе гласът на предводителката и умееше да ги променя несъзнателно — нещо, което кралят й бе посочил преди доста време. Гласът на съпругата бе внимателен и изпълнен с любов. Другият обаче можеше да натроши всяка скала на парчета, или поне така обичаше да се шегува младежът.
Напоследък избягваше да се вслушва в гласа на съпругата си, понеже не смяташе, че заслужава нито нейната, нито чиято и да е друга любов. Ала освен всичко друго Гилтас бе крал и нямаше как да пренебрегне гласа на командира. А от тона й се разбираше, че този път новините не са добри.
— Да, какво има? — попита той, като се обърна към нея и се приготви за най-лошото.
— Получих доклад… всъщност няколко доклада. — Лъвицата замълча, после дълбоко си пое дъх. Страхуваше се да му го каже, но нямаше избор. Кралят беше той. — Смятахме, че армията на Берил е била разпръсната, но има сведения, че са успели да се прегрупират. Никой не вярваше, че това може да стане възможно, но очевидно са се сдобили с нов водач на име Самювал. Той е Мрачен рицар и е пряко подчинен на новия Господар на Нощта, момиче, наречено Мина.
Гилтас мълчаливо се взираше в жена си. Част от него бе чула, разбрала и отчела получените сведения. Другата част обаче предпочете да се свие и да пропълзи още по-навътре в мрачното си затворническо убежище.
— Този Самювал твърди, че служи в името на бог, известен като Единия бог. Твърди се, че посланието му е следното: Единият бог изтръгна Квалинести от ръцете на елфите и ще даде страната на човеците, на които тя по право принадлежи. В момента всеки, който иска да получи парче от нея, само трябва да се запише в редиците на армията им. Силите, с които капитан Самювал разполага в момента, са огромни, както вероятно се досещаш. Всеки скитник и нехранимайко от расата на човеците бърза да вземе своя дял от прекрасните ни земи. Вече са потеглили, Гилтас — каза най-сетне Лъвицата. — Въоръжени са добре, имат провизии в изобилие и се придвижват възможно най-бързо, за да завземат и задържат Квалинести. Нямаме много време. Трябва да предупредим хората си.
— А после какво? — попита той.
Лъвицата не можеше да познае гласа му. Звучеше приглушено, сякаш й говореше иззад затворена врата.