— Ще следваме първоначалния си план — каза тя. — Ще се придвижим през Прашните равнини по посока на Силванести. Просто трябва да го направим малко по-бързо, отколкото очаквахме. Ще изпратя бързоходци, за да предупредим бежанците…
— Не — каза Гилтас. — Аз трябва да ги известя лично. Ако се наложи, ще яздя ден и нощ, но ще го направя.
— Съпруже… — Гласът на Лъвицата отново бе станал гласът на съпругата… нежен, изпълнен с обич. — Твоето здраве…
Той й хвърли поглед, който накара думите да замръзнат на устните й, след което смушка коня си. Внезапното му откъсване успя да изненада телохранителите, които също побързаха да смушкат конете си, за да го догонят.
Мястото, което Гилтас беше избрал за срещата с бежанците, се намираше на бреговете на Новото море. Достатъчно близо до Торбардин, за да могат джуджетата да им се притекат на помощ в случай на нужда, но и не достатъчно близо, за да бъдат джуджетата относително спокойни за земите си. Разбира се, в ума си жителите на Торбардин много добре знаеха, че елфите за нищо на света не биха заменили обичта си към горите заради живот под земята, и все пак в сърцата си подозираха всички раси по лицето на Крин в желание да заграбят любимия им Торбардин още при първата удала им се възможност.
Освен това елфите трябваше особено да внимават да не привлекат гнева на зелената драконеса Онисаблет, владееща онова, което някога бяха наричали Нови бряг. Понастоящем тези земи бяха известни като Новото блато, понеже създанието бе използвало злите си магически сили, за да превърне всичко околовръст в труднопроходимо тресавище. Именно понеже искаше да избегне пътуването през нейна територия, Гилтас беше взел решение да прекосят Прашните равнини, представляващи обширна ничия територия, обитавана единствено от варварски племена, които не проявяваха какъвто и да е интерес към външния свят, много подобно на външния свят, който в отплата не проявяваше какъвто и да било интерес към тях.
В продължение на дълги седмици бежанците бяха успели да се доберат до мястото на срещата. Някои пътуваха на групи, придвижвайки се през тунелите, прокарани от джуджетата и техните хранещи се с пръст червеи. Други пристигаха поединично или по двама, като използваха тайни горски пътеки, нерядко съпътствани от бунтовническите сили на Лъвицата. Бяха изоставили зад себе си своите домове, всичко, което някога бяха притежавали, своите земи, реколтата, зелените гори, уханните цветя, красивата столица Квалиност с нейната искряща Кула на Слънцето.
Елфите не изпитваха съмнения, че ще успеят да се завърнат в обичаните от тях родни земи. Квалинестите винаги бяха притежавали тази страна, или поне така се струваше на повечето от тях, понеже, като погледнеха назад към историята, никой не можеше да си спомни кога елфите не са я притежавали. Даже и след като елфическите кралства се бяха разцепили веднага след горчивите Братоубийствени войни, довели до създаването на двете големи елфически нации, Квалинести и Силванести, квалинестите бяха продължили да властват над земите, които им бяха принадлежали дотогава.
Загубата беше временна. Мнозина все още си спомняха как са били принудени да напуснат домовете си по време на Войната на Копието. И тогава бяха оцелели, и тогава се бяха завърнали, за да издигнат домовете си още по-силни и здрави отпреди. Човешките армии можеха да идват и да си отиват колкото искат. Дори драконовите армии бяха добре дошли, но накрая всички си отиваха, а нацията на квалинестите щеше да продължи да съществува. Задавящият дим на разрушенията щеше да се разпръсне. Зелените стръкчета трева щяха да се покажат от почернялата, обгорена земя. Всички те щяха да строят и да засадят наново фиданките на бъдещите дървета. Бяха го правили преди, щяха да го правят и в бъдеще.
Тъй уверени бяха елфите в това, че първоначалното мрачно настроение, обхванало бежанския лагер, постепенно бе заместено с нещо подобно на радостно очакване.
Вярно, че немалко бяха намерили смъртта си и мнозина трябваше да бъдат оплакани, понеже Берил в садистичното си удоволствие бе избила не един и двама елфи, заловени на открито. Други бяха побягнали само за да се натъкнат на Мрачните рицари на Нерака, които ги бяха измъчвали и били до смърт. Ала при все това броят на мъртвите бе изненадващо малък, като се вземеха предвид ужасните разрушения и систематичните убийства. Благодарение на внимателното планиране на техния млад крал и помощта на джуджетата квалинестите бяха успели да се спасят. Сега всички те гледаха към бъдещето с нови очи и това бъдеще сочеше към Квалинести. Никой не можеше да си представи друго за дните, които ги очакваха.