Разбира се, най-мъдрите измежду тях бяха разтревожени, защото виждаха съвсем ясно, че не всичко е така, както би трябвало да бъде. Защо например все още нямаше новини от защитниците на Квалиност? Бързоходците бяха разположени недалеч от столицата и бяха готови да донесат новините до лагера на бежанците веднага щом се появеше нещо ново. Досега все някой трябваше да е дошъл, за лошо или за добро. Този факт обаче дълбоко тревожен за едни, бе отминаван от други с просто вдигане на раменете.
— Липсата на новини е добра новина — казваха човеците. А както обичаха да повтарят гномите: — Липсата на експлозия е стъпка в правилната посока.
Елфите бяха разположили палатките си на пясъчните брегове на Новото море. Децата играеха в леко плискащите се вълни или строяха пясъчни дворци. Нощно време всички се събираха край буйните огньове и започваха да си разказват истории за дните, когато отново им се беше налагало да напускат домовете си и да търсят закрилата на морето — разкази, които неизменно имаха своя щастлив край.
Времето беше прекрасно, с необичайно топли за тази част от годината дни. Морската вода бе дълбока и със синьо-черния цвят, характерен за есента, когато са налице всички признаци за настъпващите зимни бури. Дърветата бяха натежали от плод и храната бе в изобилие. Елфите бързо бяха открили прохладни и чисти потоци, откъдето да черпят вода за пиене и можеха да се къпят на воля. Войниците пазеха хората всекидневно, а нощно време войните на джуджетата откъм близките гори застъпваха на стража, хвърляйки едно око както за опасността от нашественици, така и за опасността от самите елфи.
Бежанците очакваха Гилтас. Очакваха техният крал да дойде и да им каже, че всичко е наред, че драконесата е била надвита, а те могат да се приберат по домовете си.
— Сир — каза един от елфите телохранители, като изравни коня си с този на Гилтас, — поискахте да ви предупредя, когато наближим на няколко часа лагера на бежанците. Право пред нас е. — Войнът посочи напред. — Точно зад онези хълмове.
— Тогава ще спрем тук — каза младежът и дръпна юздите. Хвърли поглед към небето, където бледото слънце грееше почти директно над главите им. — Ще потеглим отново по здрач.
— Защо спираме, съпруже? — попита Лъвицата, препуснала в лек галоп до тях, точно навреме, за да чуе последните нареждания на Гилтас. — Едва не си счупихме вратовете от бързане за насам, а сега, когато сме толкова близо, трябва да спрем?
— Новините, които имам за тях, могат да бъдат изречени само през нощта — произнесе той, докато слизаше от коня, без да я поглежда. — Нито лъчите на слънцето, нито тези на луната не бива да огряват нашата скръб. Страхувам се дори от студената светлина на звездите. Само да имах начин, бих премахнал и тях от небесата.
— Гилтас — започна тя, ала той й обърна гръб и се отдалечи, за да се скрие сред дърветата.
По даден знак на Лъвицата единият от телохранителите на краля го последва на дискретно разстояние — достатъчно далеч, за да не го тревожи, но и достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.
— Усещам как го губя, Планшет — каза кралицата, а гласът й бе натежал от болка и скръб, — но не зная какво да направя, за да го задържа, за да си го върна.
— Продължавайте да го обичате — посъветва я прислужникът. — Само това можете да сторите. Останалото е в негови ръце.
Гилтас и неговата свита влязоха в покрайнините на лагера заедно с първите часове от настъпването на мрака. По протежението на плажа горяха огньове. Децата на елфите приличаха на весели сенки, танцуващи сред пламъците. За тях поне всичко изглеждаше като ваканция, като едно голямо приключение. Нощите, прекарани в мрачните тунели заедно с гръмогласните, страшновати джуджета, отдавна бяха останали в миналото. Нямаше училище, всекидневните им задължения бяха временно отменени. Гилтас гледаше към танцуващите деца и мислеше за онова, което трябваше да им съобщи. През тази нощ ваканцията най-после щеше да свърши. А на сутринта щяха да започнат горчива борба — борба за всеки ден от остатъка на своя живот.
Колко от тези деца, които днес танцуваха така безгрижно край огньовете, щяха да се изгубят в пустинята, щяха да погинат от глад и жажда или щяха да станат жертва на ужасните създания, за които се говореше, че бродят из Прашните равнини? На колко още елфи им бе писано да умрат? Дали щяха да оцелеят като нация, или походът им щеше да остане в историята като последния поход на квалинестите?