След тези свои думи младежът понечи да се отдалечи, ала тълпата го бе притиснала отвсякъде и макар в този момент единственото му желание бе да се махне от тях, не искаше да си проправя път силом през събралите се елфи. Беше принуден да остане и да чуе решението на Сената. Остана, ала с наведена глава, за да не гледа присъстващите в лицата, за да не вижда изписалите се по тях враждебност, гняв и разочарование. Просто зачака всичко да свърши и някой да му позволи да си тръгне.
Елфите мълчаха слисани. Бяха се случили прекалено много неща наведнъж, за да могат да ги възприемат. Езеро от смърт на мястото, където някога се бе издигала столицата им. Вражеска армия зад тях и опасно пътешествие към неизвестността, очакващо ги в близкото бъдеще. Кралят абдикирал. Сенаторите — натоварени с безумна отговорност. Поразени и ужасени, елфите стояха и се взираха един в друг в очакване някой пръв да вземе думата.
И това право се падаше на префект Палтейнон. Най-после той виждаше отговора на всичките си молитви. Сега беше моментът коварството и жаждата му за власт да намерят своята реализация. Сенаторът нареди на неколцина елфи да донесат един пън, след което се покачи на него, плесна няколко пъти с ръце и призова всички да запазят мълчание — заповед, която бе напълно излишна, понеже дори бебетата не смееха да заплачат във възцарилата се тишина.
— Зная как се чувствате, братя и сестри — започна тържествено той. — Аз също с мъка разбирам за трагедията, сполетяла нашия народ. Но не се бойте. Вие сте в добри ръце. Аз ще поема управлението, докато не настъпи времето да провъзгласим своя нов крал.
Палтейнон посочи Гилтас с костеливия си пръст:
— Този младеж отстъпва властта си с пълно право, защото именно той и онези до него привлякоха това зло над главите ни. Марионетен крал. Колко точно е това определение. Някога Гилтас позволяваше на мъдростта и опита ми да го водят. Идваше при мен за съветите ми и аз с радост и гордост му ги давах. Но имаше и такива в семейството му, които работеха срещу ми. Няма да изрека имената им, понеже е грешно да се говори по този начин за мъртвите, но само ще кажа, че неведнъж те опитваха да намалят влиянието ми върху него.
Очевидно префектът едва бе започнал своята реч:
— Сред онези, които дърпаха конците на марионетката, беше и омразният на всички наместник Медан… истинският зъл ум, стоящ зад разрухата на Квалинести, защото освен че успя да изкуши сина, той държеше в ръцете си на прелъстител и майката…
Ярост — нажежена до бяло — порази затвора, в който бе потънал Гилтас, ярост, приличаща на посичаща драконова мълния. Младежът скочи до Палтейнон и му нанесе съкрушителен удар в челюстта, който го накара да се олюлее и да падне. Префектът се приземи по задник върху пясъка, давайки си сметка, че незнайно как чудесната реч, която си беше наумил, изведнъж напълно се е изпарила от мислите му.
Гилтас не каза нищо. Нито се огледа. Вместо това слезе от пъна и започна да си проправя път през тълпата.
Палтейнон разтърси замаяната си глава, изплю един избит зъб, след което започна да говори, пръскайки слюнки и сочейки след младежа:
— Ето! Ето! Видяхте ли какво направи! Арестувайте го! Арестувайте…
— Гилтас — произнесе нечий глас в тълпата.
— Гилтас — изрече и друг, а сетне трети и четвърти.
Не скандираха. Не викаха името му гръмогласно. Всеки от тях произнасяше името му спокойно, тихо и сякаш даваше отговор на зададен въпрос. При все това името на краля се разля сред събралите се с могъщата сила на морски вълни, които неуморно се разбиват в брега. Името му повтаряха и стари, и млади. Двамина от сенаторите също го изрекоха, докато помагаха на Палтейнон да се изправи на крака.
Изумен и объркан, Гилтас вдигна очи и се огледа.
— Не разбирате… — започна той.
— Разбираме — каза един от елфите. Лицето му се бе издължило, белязано от скорошната скръб. — Вие също разбирате, Ваше Величество. Разбирате болката в сърцата ни. Ето защо сте наш крал.
— И винаги сте били — произнесе жена, понесла дете в ръцете си. — Нашият истински крал. Знаем за труда, който сте положили, и знаем, че не желаехте да знаем за това.
— Ако не бяхте вие, Берил щеше да се разпорежда в красивия Квалиност — произнесе трети. — И щяхме да загинем, дори онези, които сега стоят пред вас.
— Враговете ни тържествуват, вярно е — обади се още някой, — но докато пазим жив спомена за онова, което сме били, народът ни няма да погине. Все някой ден ще се върнем и ще поискаме своето. И през този ден вие, Ваше Величество, вие ще ни поведете.